На мнозина у нас със сигурност отдавна им е омръзнало от нескончаемите пререкания със Скопие. Вероятно също толкова хора се чувстват по същия начин и от другата страна на границата. Нормално е – през няколко месеца се хващаме за гушите по въпроса на кого е Гоце Делчев, диалект на българския ли е съвременният македонски език, Коминтернът ли е архитектът на македонската нация и т.н. Десетилетия наред предъвкваме едно и също и вкусът в устата е все така горчив.
Ето сега, насред най-голямата криза, ударила света от кой знае колко време насам, политици и историци от двете страни отново започнаха да се дърлят за език и идентичност. От София се провикват: били сте българи в миналото, признайте го и ще ви пуснем към ЕС, пък после се обявявайте и за марсианци, ако щете. Откъм Скопие обидено отвръщат: ние си знаем кои сме, нямаме нужда да ни го казвате, а и отгоре на всичко да ни заплашвате, че ще ни отнемете бъдещето. Това не прилича на истински разговор, нали? Не може и да бъде, когато всеки си знае само своето и не обръща внимание на другия, освен за да го проклетиса.
Известен шанс да бъде поставен този разговор на друга основа имаше преди 3 години, когато подписахме прословутия договор за добросъседство. Тогава Скопие беше под пара – ретроградното правителство на Никола Груевски беше паднало от власт и новите управляващи, начело със Зоран Заев, се надяваха да хванат бързия влак към ЕС и НАТО. Затова се нуждаеха България и Гърция да бъдат в техния отбор. Атина умело се възползва от удобния момент и уреди спорните въпроси по начин, който я остави спокойна, че на държавно ниво няма съперници за наследството на антична Елада. Заев дори прекръсти страната си на Северна Македония, за да е сигурен, че гърците няма да го препънат, докато води преговори с Брюксел.
Нашата дипломация обаче се ръководеше в онзи момент не толкова от някаква дългосрочна визия, колкото от
вопиющата нужда на премиера Бойко Борисов да отбележи пиар удар
на международната арена. Резултатът беше скромен – в договора се записа, че двете страни няма да предявяват териториални претенции една към друга, нито да подкрепят сепаратистки организации, нито да водят враждебна пропаганда. Онова, което тровеше атмосферата и в София, и в Скопие – въпросите на миналото и езика, останаха недокоснати. Разрешаването им беше захвърлено в ръцете на шепа подбрани от властите историци и дипломати – неизвестни за обществеността лица, събрани в закрита комисия, която бързо затъна в дрязги и неразбирателства и в един момент просто спря да работи.
Всъщност случилото се с въпросната комисия отразява почти напълно и отношенията между политиците за същия период. Разликата е, че политиците се постараха – с ръкостискания, прегръдки и усмивки, да създадат илюзията, че е настъпила нова епоха между двете държави. Поне за известно време. Скоро усмивките станаха все по-редки, а през границата полетяха укори, нападки и дори едва прикрити заплахи. Това не беше отстъпление от духа на договора за добросъседство, както заговориха някои у нас. Точно обратното – нещата навлязоха в обичайното си русло, в което отношенията между София и Скопие се движат от десетилетия насам – на арогантност и
наставническо отношение (от българска страна) и
полуприкрита ненавист (от македонска)
И за това не трябва да виним само късогледството и безотговорността на политиците. Нещата са по-дълбоки и стигат до сърцевината на нашите общества. Да вземем за пример общата история. Истината е, че такава няма да бъде написана. И в България, и в Северна Македония господстват националистически настроените историци. А стане ли въпрос за национализъм, ясно е, че историческата истина ще бъде такава, която да обслужва насложилите се национални митове. Те фиксират историческото познание в една непроменлива форма и не позволяват алтернативни интерпретации на личностите и събитията. Подвластни са им и политиците, и обществата.
Договорът за добросъседство можеше да фиксира някои взаимноприемливи формулировки за историческото познание. Така на междудържавно ниво щеше да бъде сложена юзда на вечно вилнеещите „патриотични историци”. Това не се случи и бесовете останаха на свобода, за да продължат да тровят обикновените хора и сега, и в бъдещето.
Докато в двете страни доминират политическите, културните и научните елити, оформени в миналото, напредък няма да има. Ако отбележим такъв, той ще е резултат по-скоро на относителното отваряне на България и Северна Македония към глобализиращия се свят, отколкото на собствените ни усилия. Проблемът е, че напоследък светът се обръща към миналото – към първичния национализъм и културната изолация, към които ние самите винаги сме били склонни да се придържаме. А това оставя малко шансове за постигането на истинско разбирателство между враждебно гледащите се хора от двете страни на границата.
