Дигитализираната версия на световния български филм (1981 г.) на Георги Дюлгеров и Руси Чанев присъства на рафта Кинокласики, без да застава на пръсти, за да се впише в кадъра на европейското кино днес, без да догонва фестивални нагласи. Автентичен, цялостен и пълен с живот къс от човешката същина.

Как да започнеш да пишеш за любим филм, който си гледал десетки пътив продължение на десетки години?! „Кажете ми какво казаха на този друг език?“, питам възрастните, залепени за кинескопа на телевизора. „Сакам, значи искам“, казва баща ми, „и това не е друг език“. „Той лежеше като умрял, дойде една страшна баба, но жена му го спаси и той оживя“, разпространявам видяното на другите деца в класическата детска игра разказване на филм.

Сериалът от телевизора премина през разпространението на CD формат - събирането на колекцията от всички серии на дискове беше нещо като задължение. После отново през екрана на телевизора, после припомняне на сцени, качени в You Tube.

Преди повече от година разказите около снимките на „Мера споредъ мера” придобиха и книжен формат, поместени в забележителната „Биография на моите филми” на Георги Дюлгеров. Имало е толкова истории зад кадрите, че

препрочитането им ги превръща в още един филм.

Стоял Иван Черкелов пред прозореца на милицията, прибрали го, били го, обръснали му главата. Ето, че нуждата да си разкажеш история, та дано попаднеш някак в нейния вихър, се пробуди отново. Приказките не се четат, а се приказват, казва Георг Краев.

„Мера споредъ мера” също не бива „да се чете”, обръщам се към себе си, за да изляза от критическите рефлексии, в които реконструираш, мислиш спрямо времето, спрямо сегашните рецептори, търсиш валидните версии в другите. Нищо от това не работи. „Мера споредъ мера” е филм; произведение на изкуството, което те иска само по себе си. Без дрехите на общото познание, без чуждите умни изречения. Затова и валидна формула за разчитането на този филм-епос няма. В неговия свят паралелно живеят, без да си пречат, и историята на Македоно-одринското освободително движение, и картата на колективното съзнание, и легендата за дивака-овчар, израснал в личност със собствено мислене, и езотеричната енергия, която ти нашепва въпроси. Ето защо е не просто трудно - невъзможно е да се пише критически отстранено за този филм, на който галено му викат „Мерата”.

А как звучи само – Мерата, като едно време в казармата. Влизаш, а излизаш друг. Не можеш да четеш, можеш само да го разказваш. Спомените на Георги Дюлгеров, разказани в сборника „Биография на моите филми”, започват с припомнянето за важността на езика, дори и за невъзможността да изпишем „Мера споредъ мера” с правилния знак, двойното е. Освен определител за мисленото и поведението той е и мелодия – казва Дюлгеров, – част от звуковата партитура на филма. Напевното „е”-кане, повишаването на интонацията в края на изреченията, изговорени на енидже-вардарски диалект, носеха музикален аромат. И още нещо в името на историята на филма споделя Дюлгеров в книгата си:

„Сценарият на филма (той се казваше „Литургия по Илинден” според книгата на Свобода Бъчварова, от която тръгна цялата одисея) бе написан като монолог на Дилбер Танас, от първо лице. Естествено на енидже-вардарско наречие. Мисля, че този коварен ход от наша страна доста помогна при приемането му.

Молеха ме от художествения съвет:

"Нямате ли вариант, преведен на български, за да разберем текста?" Отговарях с наивни очи: "Ама, че това си е български език, западнобългарски!"

По-късно, след филма, прочетох в дисертацията на Чавдар Маринов, че когато се съставял книжовният български език, хора като Григор Пърличев, Марко Цепенков, Райко Жинзифов настоявали: Да вземем от морфологията и синтаксиса на западните говори, молим ви! Ще дойде ден да се делим заради езиците!

Не ги послушали. Е, дойде денят...“

Денят, в който Георги Дюлгеров, горе-долу със същите думи, разказваше за езика на филма и за новата дигитализирана версия, бе 25 септември, като част от програмата на 25-ия София Филм Фест - първата прожекция, на която "Мерата" оживява със съвременен звук и картина в своята цялост. Досега на фестивалния екран са били показвани поотделно обработени версии на отделните серии. Тази прожекция бе в навечерието на 78-ия рожден ден на големия режисьор.

В адаптирания за кино показ трисериен вид филмът заема близо шест часа. Както е известно, оператор е Радослав Спасов, художник е Георги Тодоров-Жози, музиката е на Божидар Петков. Актьорите, както мнозина гледали филма, знаят, са Руси Чанев (съавтор и на сценария), Цветана Манева, Григор Вачков, Стефан Мавродиев, Димитър Буйнозов, Маргарита Карамитева, Вълчо Камарашев, Катя Иванова, Румена Трифонова, Мартина Вачкова, Богдан Глишев, Димитър Луканов, Венцислав Кисьов, Милена Андонова, Ивайло Христов, Иван Черкелов, Людмил Тодоров, Марио Кръстев, Светослав Овчаров, Иглика Трифонова и др.

В епоса „Мера споредъ мера“ се снимат около

110 актьори, 800 епизодици, 19 000 статисти.

Общата дължина на филмовата лента на всичките серии е около 11 000 метра.

Дигиталната реставрация на "Мера споредъ мера", отнела години, е реализирана в "Доли медия студио", които по-рано тази година представиха на големия екран и преработената версия на "Хан Аспарух". Продуцент на реставрацията е Добромир Чочов. Относно дигитализацията, струва си да се заяви важността ѝ, не просто в името на историята на киното в България, а заради „проглеждането” на кинокласики, оформящи светоглед. Дюлгеров разказва за бавния процес при сканирането на целия негатив и неговото цялостно почистване; след това той е разчетен наново заедно с оператора Радослав Спасов, направени са нови цветови корекции и е коригирана експозицията на кадрите, като са добавени визуални ефекти за подсилване на картината и подобряване на качеството ѝ. Освен това филмът вече притежава изцяло нов звук – верен на оригинала, със запазена оригинална фонограма и добавени субтитри на литературен български език (за да бъде улеснено възприемането на историята от младите поколения, при все специфичните македонски наречия и архаичната лексика), преформатиран от моно в стерео 5+1, с добавени звукови ефекти,така че зрителите в залата отново да могат да чуят гласове, звуци, песни, въздъхванията на Григор Вачков, за когото участието в „Мера споредъ мера” е последната кинороля.

Вероятно за историята на този филм е нужно да се опише още много, много материал, най-малкото за да може да се изучава от бъдещите режисьори, драматурзи и актьори, но мисля, че е редно, да се споменат много от художествените качества на филма, които днес могат да се видят

с „нови очи” благодарение на дигитализацията.

Ето само няколко:

Зрителят попада в един предначален свят, в началото на първата серия, примитивният дивак – овчарят Танас, сам сред природата, тя е единствен господар на душата му. Танас е равен на децата, които пеят на бесния Григор Вачков като Постол войвода, Танас стои в наивността и чистотата на детето, което не дели истината, измислицата и фантазията.

Гледаш в киносалона, а през теб протича времето на филма, не в линейна, а циклична форма, досущ като Колелото на живота - стенописа върху бедната селска църква, изобразяваща преображенията на мъжа от дете, през буен младеж, улегнал мъж, старик. Някъде в началото на първа серия стара жена разчита стенописа Колелото на живота, за Танас това е законът, според който ще протече живота му. Филмът започва с раждане и смърт, така и завършва, колелото е завъртяно, Танас е преминал през голямата история, а тя е завихрила неговото преображение от чистия старозаветен Адам в личност с греховете и всичко преживяно.

Преобличането, промяната на героите. На няколко места и в трите серии преобличането и смяната на дрехите играят основна роля. Почти всеки от героите преминава през няколко преобличания, от дрипавите дрехи на комитите, през носиите на авантюристите, завърнали се като победители, до градските костюми на чиновниците в трета серия. Човекът се мени, оставя едно, пази друго, продава трето.

За „Мера според мера” и нейния художествен език може да се говори много още.

За изчезналото наречие, за историята и архивите,

за допълнителния псевдодокументален пласт в телевизионната версия, за парадоксалната структура, за недостижимите актьорски изпълнения, за ролите на студентите по режисура на Георги Дюлгеров и всички влияния на този филм върху техните собствени филми. Както и върху киното ни въобще. Важно е да се каже, че днес, пуснат в киносалона, този филм е пълен с цветове, детайли, звук и атмосфера, от които сякаш ти се живее.

И за да не умират подобни филми между архива и смачканото копие в мрежите, е нужно да се дигитализират сега, както каза и самият Дюлгеров - днес, веднага, докато авторите им са още сред нас и могат да участват в този процес. По света подобно технологично "спасяване" на старите ленти струва милиони и се подкрепя и промотира от мощни организации като фондацията на Скорсезе. У нас държавата все още не се е загрижила особено за киноархива си (макар че за това отдавна се говори). Но все пак класиката "Мера споредъ мера" е сред спасените - дано това спомогне за срещата й с нови поколения зрители.