Получих книжката  „с новогодишен поздрав” в края на декември. Минаха достатъчно дни, за да не бъдат тези редове преждевременни. Ако си спомним загадъчния живот на високата поезия  - не са и закъснели. „Найден Вълчев. Стихотворения. 2018 – 2020” е датирана по-скоро поради обичая, отколкото за да бъде застопорена във времето. Нейният адрес, както и на хубавата книга изобщо, е навсякъде в литературния безкрай. Изградени от изящно и същевременно невероятно земно слово, подобни тънки сборничета имат неограничен срок на годност. Освен това, когато поетът завърши своя окончателен  „том”, стихотворенията в този том не се подреждат хронологично, а по своята значителност, изразителност и по заложената вътре душевна свежест, както и по силата, с която в тях сияят дарбата и майсторството на автора. Ясно виждам как творбите от „Стихотворения. 2018 - 2020” ще намерят място в по-предни страници от значителния „том”, който Найден Вълчев доизпипва пред нашите очи.

Известно време си мислих, че е излишно да приобщавам редове към казаното от издателя на книгата К. Кадийски - „Навлязъл в десетотото десетилетие от живота си – размишлява той за Н.В. – продължава да е гладко избръснат, да има младежка походка, да пише на ръка и с написаното да показва свежи сетива и бистра мисъл.” Прочетох, препрочетох тази книга, сигурен съм, че нещо трябва да добавя.

В общуването си с поезията положих немалко усилия да си запазя и ролята на читател. От отношенията ми с нея скъпя най-много онези мигове, когато тя ми позволява да забравя какво знам и какво сам умея в стиха, да захвърля своите мерки и теглилики за поезия и ме оставя да й се наслаждавам. Поетите, които ме „вкарват” в това благословено състояние, са ми любими. Аз всеки път съм им благодарен. Такъв поет е Найден Вълчев. Всичко друго са подробности. И това, че някога и с разлика от много години и двамата сме завършили една и съща плевенска гимназия. И това, че отдавна, момче още, видях първото си стихотворение в списание „Септември”, посочено и отпечатано от него. И това, че после, в същото списание, заедно избирахме и предлагахме стихотворения на читателя. Респектираха ме неговият вкус, точното око и твърдостта, с която се бореше за всеки талантлив автор. Понякога, зарадван от стихотворение или дори от отделна строфа, той го прочиташе със сочния си, мелодичен глас и аз, който не помня собствените си стихотворения, след  време откривах, че този прочит се е запечатил в съзнанието ми. Но това са вече спомени, минало, а новата книга на Найден Вълчев е още „топла”, едва разгърната.

В нея, верен на собствената си поетическа градация, авторът е пресъздал мигове от днешния ни неудобен свят, проблясъци от вчера и преди, дори актуалния  стрес от вирус и мизерия, както и всичко онова, в което той е ненадминат:  реалното присъствие на звяр и природа, деликатният като далечен ксилофон звук на любовното чувство,  уханието на лятната драгалевска вечеря. Анализът не е моята сила, нито пък гоня някаква реклама: не знам дали тази книжка въобще се продава. Но който я разгърне, ще бъде светло възнаграден.

Лекотата, с която в стихотворението нахлуват чаровете на хубавата поезия, обезоръжава читателя. Той им се отдава, дори ако е бил досега неизкушен от тях. Неизтощеното в дългия творчески път любопитство на автора да опитва предизвикателствата на формата заразява и него. И на двамата това се удава естествено и... радостно. Козле от бронз и гръмоносен облак се надиграват в бурята над градеца. Една топола закопчава със златни копчета своя дълъг шлифер в късния октомври. Ако словото има релеф, при Найден Вълчев той е очертан дръзко, виртуозно. И въпреки това внушава усещането, че е слово новородено, непипано с ръка. Това, всъщност е важна подробност при този автор – той не охранява поезията си от обикновените думи, пуска ги в стиха си, въвежда ги на точното, на единственото място и те изведнъж засияват, надигат се благодарно на пръсти, за да изразят посланията на неговата душа.

Напоследък  опитвам да открия в стиховете на поетите от нашето време съзнанието за предназначението  им, за съдбата, за мисията на твореца. Намирам го и в тази книга, във финала на стихотворенито „Транс”:

И будя се. И в изгревния час

изправям четчицата своя слаба

да зографисвам в чер иконостас

светулките, жътварите и хляба.

Всичко е казано. Затварям книгата. В нея остават стихотворения, които бих искал да притежавам задълго: „Транс”, „Капка”, „Август 2020”, „Козле” и, разбира се, „Късен октомври”, в което тополата все така картинно закопчава своя шлифер. Харесва ми, че в поетовата късна есен по клоните все още има плод, харесва ми и силно ме вълнува това, че Поезията остава завинаги вярна на своите най-предани и талантливи рицари и докрай задържа над тях своята благодатна светлина. Това е справедливо и окуражава света.

Найден Вълчев

КАПКА

Вали, вали, по жиците се свеждат

големи капки дъжд и ти

си мислиш за ранената надежда

и – кап! – и за далечните мечти.

Те като тези капки отлетяха

към гърлото на калния канал

и пропълзя под старата ти стряха

лисичката на старата печал.

Приятели сте – кап!– седни до нея,

изпийте бавно по един коняк,

че нейната отдавнашна идея

кове там нещо и пред твоя праг.

Добре де – й кажи. Но тъй внезапно...

Все пак... Позалъжи я с някой трик,

преди да светнеш като тази капка,

която - кап – изчезна в този миг.

КОЗЛЕ

Високо над градчето, на скалата

стоеше в утрото едно козле.

Едно козле от мъртъв бронз излято,

но като живо. А не бе му зле

отгоре и градчето да поглежда,

и птиците, и буките под тях,

и да живее с някаква надежда,

която аз така и не разбрах.

Но днес го зърна облакът навъсен.

Чудесен лов! – си каза, сви насам

и го застреля весело с гърма си.

Ала козлето си остана там.

Ха! – викна с гърлест глас стрелецът стари

и – Тряяяс! – повтори дългия си гръм.

Не си убито ли? Но заповтаря

козлето своето: – Не съъъм, не съъъм... .

Тогава царят чер на небосвода

с най-черното от своите лица

се спусна да го хва.... и се набоде

на неговите щръкнали рогца.

Затюхка се, закърши си ръцете,

като дете заплака изведнъж

и над скалата горе, над козлето,

и над градчето долу плисна дъжд.

КЪСЕН ОКТОМВРИ

Нещо става, нещо иде, друго е:

де се хорът птичи пропиля?

Гледай как раздират луди плугове

ризите на жълтите поля.

Рижо конче тупка зад каруцата,

пълна с едробузесто цвекло.

Бабка мъкне наръч съчки. Куца е.

Лятото – било какво било.

Сомът се потули из подмолите.

Глухо е. Светът се умълча.

И със златни копчета тополата

дългия си шлифер закопча.