- Г-н Петров, свързват творбите ви с абстрактната живопис, но това е твърде обширно понятие. Вие как бихте определили почерка си?
- Понятието "абстрактна живопис" се превърна в клише. Така публиката нарича всеки стил, който се отличава от конвенционалното. Всъщност, в моите работи това нефигуративно начало е изградено от конкретен първообраз, който има връзка с натурата. А тази основа се надгражда от чувствата и емоциите на автора, които дават завършека и извеждат образа като душевно състояние. Декоративната абстракция ми е чужда, аз се отнасям с особено внимание към предмета. Но потапяйки се в това единение на природно многообразие, човек неизбежно къса мисловните конструкции и навлиза отвъд формата.
- Какво има "Там някъде...", както е озаглавена последната ви изложба?
- Там някъде има едни 50 години във времето. Това е една метафора, която покрива поетичния момент в картините. Всички те са свързани с конкретни места, с конкретни сюжети, с които имам силна емоционална и духовна връзка. Това е реката от моето детство в Кюстендил, където съм роден, това е родовата ми памет, с традициите на местните художници (като дете бях омагьосан от галерията на Владимир Димитров-Майстора), това е животът около мен в неговото свободно движение във времето. Нашето съществуване, освен в материалното, преминава и в един невидим свят, който има своята логика. Не приемайте това "там някъде" буквално. Става въпрос за една живописна сплав от духовното преживяване и предметната реалност.
- Прави впечатление, че мнозина стенописци с времето се ориентирате към класическата живопис.
- Разликата не е много голяма. В монументалните проекти също най-хубавите елементи са живописните. Най-ценните фрески са такива именно заради живописта. Най-впечатляващите икони - също. Стенописта не те лишава от това да бъдеш добър живописец, точно обратното - усещането за мащабна форма по някакъв начин дава по-големи възможности. Ако надникнем в нашето съвременно българско изкуство, ще видим, че едни от най-големите художници са завършили именно стенопис. Единственото, което е останало от някогашната българска култура, са именно фреските и иконите, ние имаме стабилна традиция в тази област, не сме от онези общества, които имат музеи с живописни творби на стари майстори - при нас изкуството векове се е свързвало именно със стенописите.
- Днес има ли достатъчно обекти, където да бъде продължена тази традиция?
- Стенописта е тясно свързана с архитектурата. Но архитектурата се развива по свой път. В момента самите дизайнерски решения на обществени и частни сгради не предполагат не само фрески, но и картини - тенденцията е такава. От една страна е модата, от друга - чисто практическото съображение, че включването и на художник в замисъла ще оскъпи проекта. Така че остават единствено църквите - ако и когато се строят. Тъжното е, че от стенописите по обекти, в които някога държавата е инвестирала стотици хиляди, не е останала и следа, защото не ги поддържахме.
- Да разбирам ли, че картината вече няма място в интериорния дизайн?
- Тя винаги ще има място, защото завършва едно пространство и показва нивото му. В 5-звездните хотели, например, всички картини в стаите за гости са задължително оригинални - това е един от белезите, покриващи категорията. Въпросът е, че навлязоха едни съвременни технологии, които, според мен, по някакъв начин изместват фигурата на художника. Много колеги се насочват към графичния дизайн, това е едно поле, в което има работа, това е нормално. Но не разбирам защо пространства, които просто плачат за монументална намеса, за художествено произведение, просто нямат волята, високия критерий, културата да се реализират по най-добрия начин и това го виждаме навсякъде около нас.
- Навремето в Художествената академия беше чудо да те приемат в специалности като живопис, графика, скулптура или пък стенопис. Днес как е?
- Днес точно за тези специалности няма кандидати. Да не говорим за дърворезба или художествена обработка на метала - там пък съвсем няма деца. Да, така е - някога елитът на обществото натискаше децата си да учат живопис, защото художниците стояха високо в социалната йерархия, самата професия беше престижна. И още нещо - беше скъпоплатена. Тогава всичко минаваше през комисии, но ако погледнем днес държавната оценка на една картина, ще се смаем - това бяха много, много заплати на един заместник-директор на завод, например. Да не говоря пък за монументалните произведения - паметници, стенописи, керамики, стъклописи, мозайки... Хем е престижно, хем е изкуство, хем живееш от него. Затова беше тази конкуренция в Академията. Сега нещата са на пазарен принцип, но бедата е, че повечето художници са много лоши търговци. Има изключително талантливи автори, които чисто и просто не умеят нито да се менижират, нито да се рекламират, нито да се пазарят за цената. А и държавата допълнително ги затрудни със Закона за културното наследство, така че и в чужбина да не могат да продават. И кръгът се затваря. Пълна катастрофа. Изнасянето на една изложба е изключително сложно: това са сертификати, оценки, печати, застраховки, ходене по институции - Национална галерия, Министерство на културата и прочее. Това са месеци разправии с бумаги, заради една формалност, която е ненужна. В повечето държави един сертификат от галерията, с която работиш, е напълно достатъчен. Да не говорим, че лично на мен, минавайки границата, никой и никога не ми е искал същите тези сертификати за картините, заради които ми е побеляла косата.
- Значи образът на "бедния художник" не губи актуалност?
- Явно е вечен. Това сигурно е някаква карма за професията. Ако прелисти човек биографиите на най-големите художници, стига до този извод. С единични изключения, които само потвърждават правилото, никой не е забогатял от палитрата и четката. Но докато в други европейски страни все пак има наследство от векове, има традиция, която обществото настоява да се продължи и държавата отвръща на нуждите му, тук сме оставени сами на себе си. Повечето ми колеги станаха преподаватели и рисуват през свободното си време. И писателите са така - пишат, когато се освободят от другите си ангажименти. Но няма на кого да се сърдим. Първо е важно търсенето, после предлагането и накрая - късметът.
