Михаил Вешим е роден в София през 1960 г. Завършил е журналистика в СУ. От 1982 г. работи в хумористичния в. „Стършел”, на който в момента е главен редактор. Автор е на много фейлетони, разкази, радиопиеси и сценарии за телевизионни програми. Издал е книгите „Елате в страната на “Арда”, “Край на цитата”, “Английският съсед”, “Нашингтон” и др. 
-----
- Изборите изглеждат нещо съдбовно и сериозно за политиците, но за хумориста му е професионално да са смешни. Вие очаквате ли смях от местните избори наесен? 
- Много избори ни минаха през главата - имало е и смях, имало е и болка... Спомням си едни местни избори по социалистическо време, в навечерието на Промените...Тогава режимът реши да се "демократизира" и направи кметски избори с по двама кандидати. Бях млад журналист в "Стършел" и с колегата ми Георги Александров обикаляхме из провинцията в изборния ден. Събрахме доста материал за фейлетон - подменени бюлетини, подправени протоколи, автобуси с избиратели от друго място... Далавери доста невинни, на фона на сегашните... Написахме си фейлетона, но тогавашният главен редактор Христо Пелитев, за да се застрахова, ни прати при Гиньо Ганев - и той да го прочете за мнение...Гиньо Ганев тогава беше зам.-председател на ОФ  и организираше изборите. Той ни прие в кабинета си, прочете текста и ни похвали:"Браво, момчета! Ето така трябва да се пише - остро, критично, да се сочат недостатъците!" Излязохме си окрилени, тичаме към редакцията и докладваме на Главния: "Гиньо Ганев го хареса!" Знам - каза Христо Пелитев - той ми се обади! Няма да излезе!"
...Ето такава беше журналистиката по онова време, такива бяха и "другарите" на отговорни постове.
- А сега как е?
- Сега поне, каквото и да напиша  - излиза! Няма кой да ми спре текста... Нито пък аз, като главен редактор, спирам някакви текстове от политически съображения.  А това никак не  е малко, като си помислиш... За пишещия човек, за сатирика, свободата на словото е най-важната. Ако бях руски или турски сатирик, какъв избор щях да имам - да не ме печатат, да ме шамаросват в родината ми или да емигрирам в Германия... Защо не и в  България... Тъй че, каквито и избори да сме имали през годините на прехода - смешни, тъжни, купени или продадени, то най-важен е оня - европейският ни избор! Ние все пак сме европейска страна, а пък  местните, родни дивотии показват, че сме европейци, ама не дотам... Но това е известно още от Алековото време... 
- Като стана дума за Алеко - казвате, че Ганю е и днешният ни образ, както е бил преди. Той неизчегъртваем ли е от нас? Дали ще се обезличим, ако го измием от себе си? 
- Не, казвам, че той се е размножил, тиражирал се е в нови образи, наглед по-различни от оригинала, но иначе същите... Днешният Ганю е шофьор в бус лентата, той е футболист със световна слава, собственик на футболен отбор или на ТЕЦ"Варна", медиен бос, банкер изгнаник в Белград, по едно време дори беше и министър на културата... Има и женски образи - буля Ганьовица или лейди Гана... Или плеймейт Гани... Можем ли да го изчегъртаме от себе си? Простотията може ли да се изчегърта? Че тя си стана естествената ни среда - медийна, обществена, политическа... Хранителен бульон, в който Ганювците се множат, а пък Алековците чезнат... И изчезват... В последно време  рядко ги виждам, даже на банкнотата...
- Защо на банкнотата?
- Тук сам си стъпих на мазола.Алеко ми е любим образ и съм много чувствителен, щом посегнат и на него... Когато се появи най-едрата банкнота - стотачката, по идея на тогавашния министър на финансите (кой ли пък беше той!) , сложиха на нея образа на Алеко... В българската литература има един безсребърник, само един, който сам се е нарекъл Щастливец, защото няма даже стотинки за цигари, те го изтипосаха точно него на стотачката! Че нямаме ли банкери и милионери - сложете Буров, сложете Евлоги и Христо Георгиеви или, ако искате - Делян Пеевски ( като най-успял млад човек), защо точно Алеко? 
- Май пак стана като в карикатурата на Бешков ли?
- Да - бай Ганю сгъна автора си и  си го тури в джоба! Писал съм го това нещо неведнъж във фейлетони, говорил съм го и в други интервюта, казах го даже на една среща при вицепрезидента Маргарита Попова, когато се обсъждаше с какви "мероприятия" да се отбележи  годишнина на Алеко... Никой не ме чува,  но аз продължавам да си го говоря и в това интервю, с постоянството на китайската капка - дано капката някога препълни чашата...  
- Всъщност в смеха и иронията май винаги сме преуспявали. То като че е някак обратно пропорционално на държавното строителство и стандарта на живот. Дали е така?
- Точно в това ни е шансът на нас, стършелите... На това, че българите обичат хумора, а не в прекаленото политизиране, се дължи и нашето дълголетие като вестник. Дори си мисля, че и социалните мрежи, които днес изяждат хляба на ежедневниците, няма много да се отразят на нашия вестник. Наистина във Фейса има хора с чувство за хумор, но пък там не знаеш дали авторът е наистина автор на текста си, или го е преписал (взел назаем) от друг автор... Вярвам в чувството за хумор на интелигентния българин. На това се дължи и успехът на някои от книгите ми...
- А смятате ли, че носталгията по хора като Живков е наша манталитетна особеност, или е част от тоталитарното наследство на страните от Изтока? 
- При по-възрастните, българите от "старо време", носталгията е по-обяснима - да го наречем "жалба за младост". Но ако при младите има носталгия  по едно време, в което не са живели и не познават - това е само от глупост и неинформираност. Една от целите ми като писател  е да  разказвам честно за миналото, за това, което лично съм видял и преживял. В "Когато бях морски капитан" пиша за пътуванията си в бившия СССР, в Северна Корея и Китай.. В "Когато бях армейски генерал" написах личните си швейковски истории от казармата като отговор на патриотичните напъни отново да връщат наборната служба... С хумор разказвам за абсурдите на онова време, та поне малко да облекча страданията на носталгиците...    
- "Българинът е възникнал по тия земи преди човека" - така иронизират понякога прекалените патриоти. Вие намирате ли хумор у патриотичните ни партии? 
- То е видно, че лидерите им са истински карикатури, достойни герои за туша на Комарницки, Ивайло Нинов и останалите колеги карикатуристи... Мен като писател повече ме интересува какво става в главите на тия, които си татуират Паисий на единия прасец, а Раковски - на другия... Видях един такъв мускулест субект. А пък друг родолюбец от нашия квартал си е нарисувал Левски и Ботев на двете врати на гаража - вместо изтърканото "Не паркирай, пукам гуми!", тоя е решил да сложи националните герои за охрана на паркомястото си... Патриотичният кич избива и в тия "възстановки", които почнаха да правят къде ли не... В тях понякога участват и българи, дошли от чужбина - развяват байраци, гърмят с кремъклийки, зъбят се на тирана, а след възстановката отиват на роден зъболекар, за да си възстановят зъбите, защото на запад им е скъпо... Фейлетонен патриотизъм във фейлетонна България...