Несъмнено една от крилатите фрази, с които е просиял големият либерал, поет и депутат в Учредителното събрание – Дядо Славейков, е: „Не сме народ, а мърша“. Тя е крилата колкото поради собствената си експресивност, толкова и заради желанието, с което я цитира цялата българска интелигенция, желанието, с което я тиражира целият български елит през всичките 144 години от нейното изричане. И на народа не му остава нищо друго, освен да се държи като мърша, защото всеки възпитан народ слуша своите класици, интелигенция и елити.
Стана дума за това, докато пътувахме в автомобила на един телевизионен журналист из софийските привечерни задръствания на връщане от далечната му телевизия, до която в този час на деня таксита не стигат. „Често се чудя – каза той – откъде у нас тази унищожителна омраза към себе си! Това непрекъснато търсене на виновни и изкупителни жертви, това пълно отсъствие на национално самоуважение“.
Отговорих му, че знам. „Всичко идва от дефекта да се сливат понятията“, казах.
И наистина, човек много лесно слага знак за равенство между държавата и територията, между територията и природата, между природата и родината, между родината и народа. Така, ако има причини да мрази държавата, много лесно ще ги превърне в причини да мрази и народа, пък и всичко останало, което е отъждествил с нея.
Но откъде пък тази омраза към държавата?
Когато завършвах гимназия, бях от славния випуск „1300 години България“ (съответно от едноименния славен набор в казармата), тогава навсякъде се вееха конски опашки под пламенното ръководство на Людмила Живкова и в сянката на строящия се с ударни темпове НДК. Тогава много хора се смееха (пък и сега се смеят) как, видите ли, ние сме на цели 13 века, докато Щатите, например, имат-нямат 200 години. Смеят се, пропускайки да отбележат, че институциите на Щатите също са на има-няма 200 години, докато ние с 13-вековната древност само за последните 7 поколения имаме 4 различни конституции.
И още. В продължение на 653 от тези 1300 години (което си е баш половината) ние държава не сме имали. По-точно, имали сме, но тя е била или Византийската, или Османската империя, в което според мнозина няма нищо кой знае колко фатално, но някак обидно пада, когато се мъчиш да живееш със самочувствието на древен народ. В други 45 от тези 1300 години държавата беше репресивна и духовно извратена, доколкото атеизмът беше гръбнак на тоталитарната идеология, а социалистическият реализъм – основно и единствено направление в изкуството.
Що се отнася до годините, през които понастоящем нашите земи са били в границите на Византийската империя (патетично, но твърде неточно наричани „византийско робство“), аз поне нямам добра представа за вътрешната политика в тях. Знам само, че по това време глава на нашата църква е бил и Теофилакт Охридски – забележителен духовник и богослов, написал житието на св. Климент Охридски.
Другите години без държавност, онези в границите на Османската империя, са по-близки до нас като време и по-драстични като ефект върху историята, икономиката, културата и народопсихологията. В тях не просто отсъства наша държава, но присъства чужда такава. И не само чужда, но и враждебна. Един народ-пастир идва, за да завладее друг народ, да го превърне в стадо и да го пасе с грижата на добър стопанин. В рамките на чуждата държава народът-стадо, дори и да не е в робско положение, все пак е с различен статут, който подчертава отчуждението му от държавата. Тази държава е негов враг. Ще го повторя на нов ред:
Тази държава е негов враг. Ако условно приемем, че поколенията се сменят на 20 години, то за цели 24 поколения българи държавата е била несъмнен враг – потискала ги е, тормозела ги е и е гледала само да взема от тях, без да им дава почти нищо. Като прибавим към тях още осем от времето в границите на Византия, поколенията стават 32. Нека прибавим и още две от периода 1944-1989 г., за да закръглим поколенията на 34. За цели 34 поколения българи държавата, в която са живеели, на която са плащали данъци и за която вероятно и са воювали, е била враг.
Но защо държавата от периода на социализма да е враг на народа, нали си е съвсем нормална национална, българска държава? Не е като в другите два периода, когато е чужда. Да видим. Едно от първите мероприятия на тази национална българска държава е т. нар. Народен съд, когато бива унищожена голяма част от интелигенцията, премахва се политическият плурализъм и се слага край на културното развитие, започнало в първите десетилетия на ХХ век със забележителни образци. Собствеността беше отнета от индустриалците и от обикновените граждани. На практика беше отнета и от селяните, макар да продължаваха проформа да я водят кооперативна. Собствеността е важна предпоставка за свободата. Собствеността е важен елемент от свободата, така че с национализацията социалистическата държава извърши атентат именно против самата свобода. След като отне парите и собствеността на хората, социалистическата държава скъса с нормалността в икономиката и докара петилетките от СССР. Това доведе до тежки дефицити и бедност. Да, някои хора все още въздишат по времената, когато са им подхвърляли жълти стотинки, без да работят, но това не означава, че не са били бедни, просто не са го осъзнавали, защото не е имало с какво да се сравняват. Този период беше и време, през което можеше да влезеш в затвора за разказване на политически вицове. Вярно, имаше и партийно-номенклатурна класа, живееща привилегировано, но тя получаваше всичко не от частната, а от държавната собственост, тоест можеше във всеки един момент да спре да го получава, а такова очакване развращава нравите (между другото, точно това е системата и в Османската империя). Наличието на такава класа още повече задълбочи омразата към държавата. Затова казваме, че и соцдържавата е враг. Да повторим на нов ред:
Най-простата сметка показва, че
за 34 поколения в продължение на общо седем века държавата е била враг на българите
Как да обичаш такава държава? Как да приемаш институциите ѝ като нещо, създадено в твоя услуга и за твое удобство? Не можеш. Такава държава се мрази, такава държава се мами. Хайдутите от фолклорния епос не са по-различни от неосъзнатия анархист Андрешко, който въстава срещу институциите в лицето на съдия-изпълнителя. Всички те полагат упорити и целенасочени усилия да попречат на държавата да изпълни функциите си, защото са убедени, че тя работи против интересите им. Затова хайдутите и Андрешко са положителни литературни герои. Може би когато мине достатъчно време, кредитните милионери и крадците на ДДС също ще станат положителни герои в народното съзнание. Има мутри, на които вече им пеят хайдушки песни бунтовни, защото са показали силата и смелостта да прецакат държавата.
И стигаме дотам, откъдето тръгнахме. Ако днес отъждествяваш територията с родината, а родината с държавата, при все че номинално са драматично различни неща, то много лесно можеш да подредиш в тази парадигма също така народа, обществото и отделния човек. Ама как! Нали досега разправяхме, че държавата е враг на обикновения човек!
Е? Какво ви смущава? По пътя на омразата неминуемо забравяме откъде сме тръгнали,
иначе нямаше да е така налудничаво. Обикновеният човек мрази другия обикновен човек, защото го брои за част от народа (мършата), тоест от държавата (врага). Човекът дотам мрази държавата, че стига до нейното отричане – „Няма държава!“. Как да няма, на кого плащаш (или отказваш да плащаш) данъци, кого псуваш пред парламента, чия администрация е „раздута“? Държава има, просто не искаш да я признаеш за своя, защото я мразиш. А я мразиш, понеже я броиш за враг и тя действително е такава в половината ти историческа памет. Държавата не е равна на хората, но се състои от хора. Институциите не са тъждествени с обществото, но чрез тях то функционира. Нещата са оплетени и ако от едно тръгне омразата, ще засегне всички останали. Ех, де да не ни се бяха случвали това „османско присъствие“ и този „реален социализъм“! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
