Резултатите от изборите за Европейския парламент вместо да решат предишни проблеми, създадоха нови, или по-скоро отвориха стария дебат за това дали да има повече наднационална демокрация, или важните въпроси за бъдещето на ЕС да си останат в ръцете на националните правителства. Резултатите от изборите дотолкова усложняват аритметиката, че не е изключено договарянето на най-важните европейски постове този път да отнеме повече време отпреди. Няколко са фронтовите линии: коя политическа сила спечели най-много гласове; географското разпределение; идеологическо разпределение; колко си зелен; и съвсем не на последно място полово разпределение.
Да започнем от първата политическа сила
Европейската народна партия твърди, че макар и с големи загуби, продължава да е най-голямата политическа сила. Теза, която е все по-трудна за доказване заради няколко забележителни нюанса, които няма как да останат незабелязани, въпреки чисто номиналното първенство. ЕНП спечели общо 179 места в ЕП, което може и да ги прави първа сила в един фрагментиран парламент, но всъщност говори за катастрофална загуба. В предишния мандат ЕНП имаше 216 места, тоест загубата се съизмерва в 37 места, което е доста повече от необходимото за образуване на парламентарна група (минимумът е 25 кресла). Тук е важно да се отбележи и още нещо – партиите от ЕНП имаха силна ръка, тоест те дълго време се движеха по гребена на антимиграционната вълна, спечелиха доста дивиденти от еврокризата с икономическите си и фискални възгледи, приеха дори брак по сметка с антилибералите. И въпреки това забиха нос в плитчините.
Социалистите чисто номинално отново са втора сила
Дори следват същия привиден тренд – изгубиха 32 места, тоест спаднаха от 185 места на 153. Важно е да се отбележи, че социалдемократите изминаха много дълъг път за тези пет години. В някои страни членки бяха буквално на изчезване. Една от тях е Холандия, където на националните избори преди две години социалистите се сринаха до ниво на екзистентност. Това се случи в още много страни членки. Просто социалдемокрацията спря да е на мода в среда на нарастващ антилиберализъм, антимиграционна реторика, Бризход. Популистите изглеждаха сякаш печелят тази игра. Ситуацията обаче се промени за по-малко от година. Бялата лястовица бяха изборите в Испания, спечелени именно от социалдемократи. Макар и не в ЕС, в Македония също на власт дойдоха социалдемократи и направиха чудеса – историческата сделка за името на бившата югорепублика. Вече се виждаше, че крайнодясното не е единственото решение. И отново Холандия даде сигнал за промяна, но този път в обратната посока – страната, която беляза падението на социалдемократите, се оказа и мястото, където те се завръщат.
Нещо повече, причината за завръщането на социалдемократите на много места в ЕС е ЕНП и все по-безсрамното й заиграване с антилиберализма и крайнодясното. В Холандия социалдемократите отбелязаха грандиозна победа, за която заслуга имаше водещият кандидат на европейските социалдемократи, бившият холандски външен министър, а в момента първи заместник-председател на ЕК Франс Тимерманс. Той без колебание постави борбата с антилиберализма в центъра на кампанията си за поста шеф на ЕК, като по този начин се конфронтира директно с шпиценкандидата на ЕНП Манфред Вебер. В този смисъл може да се каже, че на европейските избори социалдемократите спечелиха много места, тръгвайки от много ниска позиция, но спрямо предишните избори наистина губят. Фактът, че не изгубиха повече, каквито бяха очакванията, заради гореизброените причини, подсили сериозно ръката им. Още в изборната нощ, когато започнаха да излизат първите социологически проучвания, социалдемократите обявиха, че
имат претенции към шефското място в ЕК
Позицията им допълнително се подсилва и от огромните успехи на либералите и Зелените, които почти удвоиха резултатите си. Евентуално обединение на социалдемократите с либералите и Зелените създава много силна опозиция срещу ЕНП. Първите стъпки след изборите обаче показват желание за формиране на проевропейска широка коалиция с участието на ЕНП. Това означава, че трябва да се намери компромис за разпределението на най-високите европейски постове, включително и председателското кресло в Барлемон. Първите проучвателни срещи показват, че ще се работи пакетно, което означава, че няма да се преговаря пост по пост, а ще се реди големият пъзел с всички позиции. При тези пазарлъци влизат в сила и останалите фактори – дали и кои позиции ще получат новите членки; колко жени ще заемат най-високите европейски места; ще се даде ли кресло на националистите. Половото равенство на предишното раздаване на картите не изигра важна роля, въпреки че беше заявено, че трябва да изиграе. Някои брюкселски инсайдери смятат, че и този път ще стане така в името на наместването на много и разнообразни интереси. Според мен обаче е възможно този път да бъде различно, защото по време на европейските дебати между водещите кандидати за председател на ЕК Зелените настояха за половото равенство и дори заплашиха, че няма да бъдат конструктивни в преговорите, ако на масата не бъдат сложени достатъчно женски имена. Между другото, те бяха толкова категорични и по въпроса за Манфред Вебер и неговата подкрепа за антилибералите.
В момента се въртят няколко женски имена за различни позиции
Маргрете Вестагер, датската еврокомисарка, която се превърна в европейската Жана д'Арк в борбата с цифровите гиганти и в защитата на конкуренцията в ЕС, се спряга от много отдавна за наследничка на Жан-Клод Юнкер. Тя отговаря на всички възможни критерии, доскоро с изключение на един – тя е либералка. Предвид изключително доброто представяне на либералите вече и този критерий не е проблем. Още повече, че се говори, че френският президент Еманюел Макрон, който иначе е против процедурата на шпиценкандидатите, много харесва Вестагер и е склонен да я подкрепи. Само че той има и други планове. Изглежда, че шефското място в Европейската централна банка му е не по-малко важно, а за там се завъртя името на друга жена – бившата френска министърка на финансите, а в момента шефка на МВФ Кристин Лагард. Позицията шеф на ЕЦБ обаче е несравнимо по-независима от която и да е друга политическа позиция, което прави контрола върху нея нищожен. Освен това самата Лагард доказа през годините, че не се поддава на влияние. Това означава, че Макрон ще трябва добре да прецени кое му е по-важно.
Предвид проблемите, пред които е изправен, съюзник в Барлемон е за предпочитане, отколкото човек във Франкфурт, който така или иначе ще се съобразява изцяло с монетарната политика и няма да се вълнува особено от този или онзи политически интерес.
Женско име се върти като възможност и за мястото на Доналд Туск
Говори се, че негова наследничка може да бъде литовската президентка Далия Грибаускайте – изключително харесвана из целия ЕС, решителна, смела, говореща без цедка на устата. Тя има още два много големи плюса, освен че е жена, тя е от новите членки и най-вече е от ЕНП, което би могло да тушира горчивия вкус, ако Манфред Вебер не стане председател на ЕК. Ако баварецът Вебер изгуби позицията, това ще остави цялото антилиберално крило в ЕС непредставено. С други думи, страни като България, Унгария, Хърватия, донякъде Австрия ще бъдат силно маргинализирани. Лошото представяне на ЕНП в ЕС и особено загубите, които понесоха в Германия, ще свалят значително прага на толерантността по отношение на антилибералното крило. Тези страни вероятно ще изгубят възможността да получат добри еврокомисарски портфейли, особено ако се постигне проевропейско коалиционно споразумение. За Зелените и либералите антилиберализмът е приоритет номер едно. В случай, че Грибаускайте стане председателка на Европейския съвет, това няма да бъде голяма утеха за лошите момчета на ЕНП, тъй като тя, макар и да се въздържаше от обичайните си резки изказвания, даде ясно да се разбере, че не подкрепя антилибералния тренд. Освен това тя е с много категорични позиции против Русия, което означава, че ще продължи линията на Доналд Туск.
Мъглата над масата на преговорите все още е доста гъста, но вече се виждат очертанията на бъдещия компромис. Най-напред по всичко личи, че наднационалната демокрация остава за друг път. На тези преговори ще надделее междуправителственото договаряне. Другото важно е, че проевропейските сили, а това означава и пролиберални, ще наклонят баланса на силите към Западна Европа. За това голяма заслуга има и напускането на Великобритания, която винаги е играла майсторски геополитическия шах. С други думи, ЕС отново ще бъде доминиран от старите членки, които бяха стреснати от опасността Съюзът да се отклони/бъде отклонен от либералната си, демократична, правна, а сега вече и зелена траектория. Смея да твърдя, че на тези избори Източна Европа изгуби. С много. За съжаление и европейската демокрация изгуби, но ми се струва, че това е временно, както писах и преди.
