Бездействах си най-кротко вкъщи, когато някой настойчиво започна да думка по входната ми врата.

- Тоя звънец за какво съм го сложил, бе алоу? – викнах, докато отварях.

После онемях, а за няколко секунди забравих и да дишам.

На стълбището стояха Бойко, Корнелия и Волен. С наведени глави, виновни – като деца, които току-що са счупили прозореца ми и си искат топката обратно.

- Може ли да поговорим, гражданино? – избоботи Бойко и без да изчака отговора ми, влезе у нас, а другите двама го последваха.

Нямах представа какво се случва, но навикът ми на домакин надделя:

- Само се събуйте!

Тримата си изхлузиха обувките.

- Чехли нещо? – вдигна вежди Волен.

- Нямам – признах аз, - но в хола има килим, заповядайте там.

Тримата влязоха в хола.

- Вижте, другарю – започна Корнелия, - тук сме, защото никак не сме доволни от резултатите на изборите, дори ни е срам, затова и ходим така с толкова наведени глави, вероятно забелязахте.

- Два пъти вече си цапнах главата в стълб! – показа ми цицина Волен.

- Избирателната активност беше много ниска на фона на цяла Европа – отбеляза Бойко, – затова стигнахме до заключението, че хората тук са отвратени от нас заради тая субсидия от 13.23 лв. на глас, дето всъщност трябваше да е 11 лв.

То да беше само това, помислих си, но не казах нищо, защото Бойко ми приличаше на човек, който шамаросва силно и еднократно; Волен пък – на такъв, дето хапе свирепо… а от Корнелия винаги съм изпитвал ужас.

- Именно затова – продължи Бойко, - с колегите сме решили да се реваншираме на народа.

- Тоест, ще върнете надвзетите пари? – учудих се аз.

Внезапно Волен така се разсмя, че се притесних да не припадне. Бойко и Корнелия също се запревиваха от смях. 

- Не, другарю, не – през сълзи отбеляза Корнелия, - нищо няма да връщаме с колегите, напротив – минаваме от апартамент на апартамент, за да си ги заработим тези надвзети пари.

- Казахте „с колегите“ – замислих се аз, - къде тогава е Каракачанов?

- Долу пред блока – кимна с нос Бойко, - трудно му е по стълбите. Ние обаче сме тук, затова, хайде кажете какво да направим за тия 2.23 лв., дето сме си ги надвзели.

Замислих се, после предложих:

- Имам едни мръсни съдове в мивката?

Тъй като сме общество на предразсъдъците, всички се обърнахме към Корнелия.

- Абсурд! – отсече тя. – Я вижте тоя червен маникюр, верото ще го съсипе.

- Добре тогава – вдигнах рамене аз, - в кухнята крушката на тавана гръмна, някой да ходи да ми я смени.

- Аз съм нисичък, не мога – направи крачка назад Волен, - то затова и на публичните ми мероприятия крещя, покатерен на джип.

- Хубаво – започвах да се ядосвам аз, – ей тоя фикус трябва да се премести от тук в спалнята. Желаещ?

Изведнъж Бойко падна на килима като за дузпа.

- Ох – заклати глава той, - онзи ден на един мач разтегнах мини-кускус… монакус…

- Менискус? – помогнах му аз.    

- И това също – кимна Бойко.

Кипна ми.

- Добре де, вие какво можете изобщо?

Корнелия прочисти гърло:

- Аз, другарю, мога да ви говоря дълго и напоително за статуквото и престъпния режим Борисов, в това съм най-добра!

- А аз – избута я премиерът, - за това как всички останали са маскари, но ние не сме като тях! И ще ви го говоря по народно, по нашенски, в това съм цар!

- Вставай странааа огромнааая… – запя с цяло гърло и Волен.

Въздъхнах.

- Окей – казах им и седнах на дивана, - давайте всеки там каквото си знае.

Тримата ми се поклониха и заговориха един през друг. Послушах ги малко, а после направих това, което правя винаги когато ги гледам по телевизора – заспах.