Пипи Дългото чорапче разсъждаваше, че човек трябвало да си купи пиано, за да провери дали може да свири на него, или не.

Пианата са скъпи, така че не бързайте да влизате в разходи – пробвайте в началото с нещо друго. Например – да посвирите на държава! Откъдето и да я погледнеш - държавата е като пианото – докато не й седнеш отгоре, не можеш да разбереш дали можеш да свириш на нея.

Трудното е, разбира се, да си намести човек задника удобно, за да има властовата възможност да отпере два-три акорда. На пиано е лесно, гледал съм го това по телевизията – някои, като свирят, си помагат дори с лакти, когато не им стигат пръстите. И пак им се получава!

В държавата акордът може да се получи и с юмрук – колкото по-голям е юмрукът, толкова повече клавиши се размърдват и се получава нечовешка хармония. В смисъл, че човеците си запушват ушите, а домашните им любимци вият на умряло. Хармония, та дрънка!

Проблемът на пианата, че част от наличните си имат по три педала, а други, очевидно по-новите модели – по два, като автоматик, само че няма упътване как да се свири с тях – колкото и да ги натискаш, звук не излиза! Затова, доколкото съм гледал по телевизията, хората направо танцуват по тях – белким нещо се получи. Голям разход на енергия, не всеки го може това!

И с държавата е така - педали много, само че човек трябва да знае кого и как да натисне. Ако натисне правилния, може и изобщо нищо да не се разчуе, но пък работата се урежда мазно-мазно, така че никой даже не усеща как е станала!

На държава се свири лесно – в момента, в който някой от клавишите почва да дрънчи на кухо, се изчовърква с отвертка и на негово място се слага нов – пък той да му мисли как ще свири и как ще се оправя.

Важното е да дуете бузи, не е лошо и да се пусне една хубава двуседмична брадица, та да оформи малко артистичния ви вид и ако някой се осмели да ви рече едно, вие да му отвърнете не две, а двеста. Ако ви домързи – има си държавни музикални критици, които да му обяснят на оня, че нищо не разбира от военна музика и от класическа респективно, така че да си наляга каквото там има.

Разбира се, ще има и индивиди, които мрънкат, че тая мелодия не е оная, която е обявена в програмата, а пък отгоре на всичко свирите фалшиво, доколкото това вашето може изобщо да се нарече свирене.

Тия са лесни – тъй като поради криворазбраната политическа коректност не можете да ги наречете музикални инвалиди, им казвате музикално коректно, че са индивиди, неравностойни в музикално отношение, а ако упорстват още, трясвате капака на държавата и заявявате, че щом ще си правим тия номера, те ще носят политическата отговорност заради това, че са хвърлили страната в хаос.

Може и да ги напопържате, разбира се, в артистичните среди това се смята за проява на освободеност от табутата и предразсъдъците, някои му казват новаторство, а други – модернизъм, но вас това не бива да ви вълнува – вашата работа е да отперете на ония там една мазна, пък музиколозите и политолозите да се сетят как да квалифицират оная, мазната. За какво им плащате!

Ако в залата се вдигне шум и започнат да ви замерват с гнили домати, спирате изпълнението, светвате лампите и посочвате най-точно замервалите ви с пръст и ги обявявате за национални предатели. Това с предателите винаги хваща дикиш.

Ако националният предател не се окаже подръка, обявете го за национално издирване. Може и чрез Интерпол, макар че на Интерпол така му е писнало от нашите национални дирения, че напоследък хич не си дава зор да дири по наша поръчка. Това обаче внася респект у аудиторията, всички си казват – ей, тоя здраво пипа, така трябва, твърда ръка й трябва на тая държава, и с уважение наблюдава опитите ви да изпълните на нея някаква малка нощна музика.

Най-хубавото е, че като ви писне да се упражнявате върху държавата, можете достойно да вдигнете задник от нея, за да отстъпите мястото на друг задник, а с припечеленото вече можете да си купите не едно, не две, а няколко фабрики за пиана примерно.

Е, тогава вече можете да опитате и да посвирите на пиано. Не е по-трудно!

Чунким, голяма работа!