Обадих се в заложната къща, че имам за продан още дреболии, и те рекоха, че веднага ще пратят експерт по оценките.

Експертът огледа подробно жилището ми и рече:

- Ами то нищо не е останало.  Ти почти всичко си изнесъл вече.

- Така е – признах си аз, – от много време съм без работа. От никъде не идват кинти, а само разходи.

Той продължи да обикаля из къщата ми.

- Имал си гардероб, кресла и маса, ама вече си ги продал, нали?

- Отдавна. Креслата станаха излишни, защото кой бедняк се опъва на кресло? После и гардеробът тръгна след тях, защото и дрехите ми намаляха. За масата, какво да ти кажа? Тя отпадна някак от само себе си.

- Разбирам – казва експертът. – Не си само ти в такава ситуация, има стотици като тебе.

- Виж, драги – казвам му, – това не е ситуация, а животът ми. Ситуация е, ако в автобуса ме гепи контрольорът, че нямам билет. А това, че аз постоянно нямам билет, е животът ми, разбираш ли?

Той нищо не рече.

- Това – продължих аз – само по инерция го наричаме живот, но то отдавна не е. Просто е някакво безкрайно надлъгване, че това е нормално и че така трябва да е. А всички знаем, че нищо не е наред.

Той стоеше срещу мен и отмяташе нещо в бележника си.

- Ние – продължих – с голям ентусиазъм решихме да бутнем старото и ретроградното, а после на чисто да построим новото и красивото. И какво стана?

Той вдигна рамене.

- Стана така – викам му, – че нито старото си отиде изцяло, нито новото изградихме правилно. Да, нещо бутнахме и демонтирахме, друго нещо започнахме да подреждаме и да му викаме, че е правилно и демократично. И докато схванем, че сме много далече от истинското и правилното, животът ни изтече, а ние започнахме да мислим само за едно – как да си купуваме хляб.

- Виждам – казва експертът, – че си продал лъжиците, вилиците и посудата от кухнята. Само един нож си си оставил, но той не струва нищо, от мен да го знаеш.

- Ножа – казвам му – го оставих за всеки случай. Но всичко друго шитнах, не ми трябват вече прибори. Преди време се хранехме три пъти на ден, но днес не е толкова напрегнато положението.

Той кимна:

- Разбирам!

- Нищо не разбираш – казвам му. – Душа не ми остана вече. Животът изтече между леглото и телевизора и нищо добро не ми донесе.

- Аха – вика той, – виждам, че леглото ти вече го няма, но телевизора си запазил. Работи ли?

- Леглото не ми е нужно – обяснявам, – увивам се в стари вестници. Хартията е страшен изолатор, пази и от жега, и от студ.

- Иначе – казвам му – телевизорът си работи, от него научавам колко добре е всичко и кои са враговете ни.

- Телевизори – вика експертът – имаме много, ама мога да ти дам някой лев. Хората все си купуват ново и ново, а после всичко влачат при нас, защото на врата им висват кредити и срокове.

- Не! – казвам категорично аз. – Телевизора не си го давам. Обувките си ще продам, последната си риза ти давам, но телевизора – не.

- Твоя работа – вика експертът и затваря бележника си.

- Чакай – спирам го. – Готов съм да ти продам душата си!

Той пак ме гледа.

- Душата си продаваш, но телевизора не, така ли? – пита.

- Точно така. Нямаш такава оферта, сигурен съм! Човешката душа рядко се продава! Колко даваш?

- Глупости – казва той, – да не си мислиш, че само ти предлагаш такова нещо – складът ни прелива от продадени съдби. Пък и сам рече, че вече не ти е останала кой знае колко душа! Давам ти два лева за душата!

- Много евтино, бе! – викам му аз.

Той не се предава:

- Каквато душата – такава и цената!

- Не бързай! – казвам. – Душата ми много е изстрадала, направо мога да кажа, че душата ме боли за мен си, за този народ и държава…

- Добре – вика онзи, – записвам си: и душевноболен. Само не се мотай много, че цената може още да падне.