Съседът е крайно нетърпелив.

- Ставай – вика, – проспахме живота си, събирай си по-бързо нещата и да тръгваме. Никой няма да ни чака нас!

- Виж – казвам му, – рано е, студено е, не съм пил кафе и не искам да бързам за каквото и да е. Тръгвай без мен!

Той не отстъпва.

- Няма да те оставя. Не виждаш ли какво става навън?

Ставам, поглеждам през прозореца, а после пак се връщам в леглото и се завивам добре.

- Нищо няма навън – осведомявам го. – От много време е все едно и също.

Той почти се ядосва.

- Не гледаш глобално на нещата! От всичко изоставаме. Европа вече върви на две скорости. Време е да се вземем в ръце и да се качим на модерния и луксозен европейски влак. Да оставим настрана дребните теми и главоболия. Вземаме най-важното със себе си и се качваме заедно с всички други нормални хора. Щото влакът ще тръгне без нас, други ще се возят на него, ще си пеят, а ние ще цъкаме с език и пак ще кълнем, че сме на друг перон, на друг коловоз и на друга скорост.

Ставам, обличам дрехите си и правя кафе.

- Това – казвам му – са поредните глупости. Няма никакъв влак, никаква скорост и нищо добро за нас. Онези хора си имат държава и закони. Там народът бачка прилично, плащат му за това и може би живеят по-добре от нас. А ние клечим тука и се чудим има или няма държава. Имаме закони, които всеки дописва, ама никой не ги зачита. Бачкаме или не, получаваме по една шепа жълти стотинки и все се чудим защо ни боли главата. За каква точно скорост ставаше въпрос, драги?

- За модерната европейска скорост, с която трябва да се движим, за да сме усмихнати и щастливи. Онези хора там са много по-напред от нас.

- И аз, и ти ще достигнем тяхната скорост, и ще ги догоним, така ли?

- Не, но трябва да участваме, да сме настоятелни и да имаме активна гражданска позиция. Ние трябва да настояваме държавата и властта да ускорят хода напред.

- Държавата – казвам му – не ще да чуе за нас.

- Не е вярно! – категоричен е той. – Държавата не може без народа!

- Ти – казвам му – направо си се побъркал! Какъв влак те гази рано сутрин? Не виждаш ли, че половината българи от години са в Европа и отдавна са пътници на европейския влак!

Той клати глава.

- Никакви пътници не са те. Винаги са обслужващ персонал, но никога нормални пасажери.

- И ти мислиш, че ако слезем сега на улицата, ще променим нещата, така ли?

- Ще подскажем, че сме живи! Че нашият глас е важен. Ще побутнем правителството и властта да ускорят малко ход.

Правя кафе и за него.

- Държавата, драги – казвам му, – получава главоболие само като ни види! Искаме ѝ пари, а тя обича да си ги харчи сама. Когато говорим за нормално здравеопазване, тя се обръща на другата страна, защото държавата печели от рецепти, хапчета и доктори. Ние я спъваме по пътя, пречим й. А ти искаш да я тикаме, да ускори крачка, за да не изтърве европейския влак. Това са глупости на квадрат. Черен влак се композира за нас, нищо друго!

Съседът не е съгласен.

- Ако всички са като тебе, до никъде няма да стигнем!

- Ние отдавна сме там – никъде! Държавата изобщо не е на гарата, където преминава европейският транспорт, а ти искаш тя да се вози на него. Моля те, намери си друго занимание.

- Бъркаш – не се отказва той, – държавата не може без народа си. И ако ние сме единни, нашият глас ще се чуе.

Казвам му:

- Брат ми, ние сме обединени само в едно – потънали сме в срам. Държавата успя да убеди народа да се срамува от нейните грешки. Тя прави каквото си иска, а ние се завиваме през глава и все си викаме, че не може да е така. Когато видиш държавата да наведе глава от срам, тогава ела да ме будиш рано сутрин. Но нито минута по-рано!

Той си пие кафето и нищо не казва.