Дотам се стигаше по здрав, нов път, истинско удоволствие. Но магистралата свършваше и отново се изправяхме пред разнебитени селски пътища, ровове, а отстрани – трънки, бъзе и коприва.

- Добре си дошъл – вика ми охраната, – ама има още време до откриването днес!

- Какво откриване? – питам го.

Охранителят прави крачка-две към мен.

- Днешното откриване, бе! Пак ще режем лентата. Я парче магистрала, я газопровод, я санирано жилище. Но още е рано.

- Що, кога правят откриванията?

- По обяд, бе, човек, когато всички са се наспали! Ти какво, не гледаш ли новините! Там друго не дават.

- Не ги следя – признавам му аз.

- Значи – отстъпва назад охранителят, – не си ме виждал по телевизора!

- Не, не съм. Пък и ти какво правиш толкова по телевизора?

- Работя, бе, човек, не виждаш ли! Днеска съм охранител, вчера полагах асфалт, утре ще засаждам млади фиданки. Ангажирани сме нонстоп!

- Нищо не разбирам – казвам му. – Каква връзка имат охраната ти, разните откривания и телевизора!

- Много е просто – доверява ми охранителят. – Тук се правят всички откривания, тук се режат всички ленти на нови обекти, тука идват всичките ни гости – чужденци, дипломати, президенти.

Не му повярвах, разбира се.

- Тука, в тази пустош, където даже асфалт няма, а само бабуни и храсти! Стига, бе!

- Истината ти казвам! – не отстъпва охранителят. – Всичко се прави тука! Един ден карат хора, за да видят как се прави газов хъб! После докарват чужденците и им показват как се грижим за природата и археологията – имаме и редки дървета и римски разкопки. Обектът е много голям.

- Значи всичко е една голяма илюзия, а! И всеки път показвате на хората едно и също, така ли?

- Ти май наистина нямаш телевизор! Не е така просто. Има си много ясна схема. Единия ден се прави едно, на втория – друго, после – трето. Важно е да се показва, че нещо работи!

- Но нищо не работи, така ли?

Охранителят се огледа и поклати глава:

- Никога не е работило. Само показваме, изпращаме гостите и чакаме следващата партида. Като музей сме, бе, ама тия, съвременните, с картинки и разните модели. Е, ние сменяме униформите, каски слагаме, много сме добри. Мама ми се обажда всеки път, когато ме види по телевизора. Разбира се, камерите случайно ме показват, ама тя се радва.

- Как така – викам аз – никой ли не се усеща, че показват едни и същи неща, че няма нови обекти?

- Кой да разбере, бе? – пита ме на свой ред охранителят.

И продължава:

- Гостите, които идват ошашавени от път, от приеми и снимки, те ли? Журналистите ли да се усетят? Че те гледат само в премиера – той каквото каже и покаже, това е?

- Искаш да кажеш, че и премиерът идва по тези места?

- Ама ти наистина нямаш телевизор! Премиерът лично ги кара хората, той води хорото! Даже някой да се светне, че вече е идвал два-три пъти по тези места, към кого ще се обърне, кого ще попита? Щом премиерът е казал, че това е обектът и всички са тука за първи път – така е, няма спор! Ти някога спорил ли си с премиера?

- Днес – питам го – какво ще се открива?

Той се събу, запресмята на пръстите на краката си и вика:

- Днеска пак ще показваме строителството на газов хъб, световен разпределител! Искаш ли да го видиш отблизо?

- Искам – казвам му – да си отида вкъщи, да легна и да се завия през глава!

- Че кой не иска това, братче – вика ми охранителят, – ама то не става така! Каквото и да правиш, където и да отидеш – все на хъб попадаш!

- Как така все до хъб опираме! – питам го.

- Така – казва, – нещо да работи, нещо да се движи. Нещо някъде да се случва, някой да върви напред? Огледай се, бе!

Оглеждам се.

- И у вас да се скриеш – пак ще е същото. Всичко ни е като този хъб. От пусто в празно.

И повтори:

- От пусто в празно.

Обърнах се и тръгнах назад – още не беше късно да се изгубя по-качествено.