На тези, дето ме разпитваха, казах така:
- Ако ме питате за първия хвърлен камък – хич не го помня. За последния път признавам – аз го хвърлих, лично и персонално.
После им викам:
- Аз съм кротък човек и започнах да хвърлям камъните от зор, така да знаете. Но няма кого да питате и да проверите това. Тука сме останали една торба хора, ама и те си стоят в къщите и никой не смее да излезе. Аз например по цели дни седя пред прозореца и гледам като бавачката на Пушкин, когато го чакала да се върне от следствието. Но под прозореца ми никой не минава, няма хора, няма нищо. Човек страх да го хване, че да не го пусне!
- По този път тука – казвам им – що народ минаваше всеки ден. По-нагоре имаше завод, едни отиваха на работа, други се връщаха оттам. Но дойде ново време, заводът спря, бавно го разглобиха и отнесоха за скрап. Оттука минаваха и децата за училище, а отсреща беше хоремагът. Имаше лечебница, църква.
Онези ме гледат.
- Така запишете там – викам им, – днеска от нас нищо не остана. Ни хора, ни поминък. Фелдшерът от лечебницата се пропи, а попът остави цялата треба и замина на гурбет в други държави. Кръчмата фалира. За училището е ясно, удариха му катинара и всички заминаха за града.
- По него време – казвам – аз пишех много писма нагоре, до властта. Писах за страшните кражби и голямата разруха. Оплаквах се, че ни подритват, сякаш не сме раждани от майка и баща. Ни-що! Пусках молби да дойдат да оправят водопровода, моста над реката да закърпят – пак нищо! Разбрах, че с молби и писане не става.
- Някъде тогава – викам им, – започнах да хвърлям камъни по разбойниците. Хвърлях по онези, дето изсякоха гората. Хвърлях по тези, дето отнесоха завода. Хвърлих и по рейса на попа. И по фелдшера хвърлих, щото той ни изпи ракията и се омете. Хвърлих камък и по колата на тия от енергото, те пуснаха силен ток преди години и всичко изгоря. Пак се обаждах, писах, ама пак нищо! Никой никога не ми отговори и с една буква. Като ги видях да обикалят тука – бам с камъка!
- И така до вчера. Седя си на прозореца и гледам – спира отпред един дебел джип, а в него лъскав господин. Зарадвах се, казвам ви! Викам си – най-после някой е прочел молбите, идва да помогне. И отварям прозореца. А онзи синковец и той отваря прозореца на джипа и оттам ми говори. Даже не слиза! Седи си вътре и ми вика, че сега добре живеем и щяло още по-хубаво да става. Щял той завод да построи, нов път лично ще прекара през селото, училище и стадион планирал за нас, големи работи щял да направи и всички ние сме щели да целуваме ръката му. Айде – вика ми той, – ела едно фото да си направим заедно, ти другия път ще ми благодариш за всичката тази хубост, дето сега ти я казвам.
- Ей такива врели-некипели ми ги говори и аз си викам: дай да отида, като е толкова отворен тоя синковец, да го питам аз кой и защо разруши всичко, че сега той щял пак да строи и да оправя нещата. Излязох, ама колата вече бръмчеше напред, аз се ядосах и пак хвърлих. Сега вие идвате тука цяла тумба и викате, че съм хвърлил камък по колата на най-главния човек в държавата, бил съм уцелил джипа на министър-председателя.
- Докато стигна до него – повтарям им, – той припали дебелия джип и тръгна нагоре. Затова хвърлих камък по него – нито можах да го попитам нещо, нито снимка си направихме, както викаше. Ама как да знаем ние кой е, като в нашето село вече нищо не остана, ни вода имаме, ни ток, ни акъл, ни здраве. Тука работят само казанът за ракия и гробището, а от тях няма как да научим кой какво е.
- Ще подпиша, че хвърлих по колата му – продължавам, – това го имате, ама друго не искайте от мен. Няма как да парафирам, че за последен път хвърлям камък по някого. Ако знаете какво виждам през прозореца си – и вие ще застанете до мен и камъни ще хвърляте, ама на, не заставате!
