- Какво прави този в леглото?!
Глупав въпрос, знам, но като няма човек под ръка оръжие, импровизира.
- Как какво?! - нацупи се презрително жена ми - Спи!
Жени! Могат ли да ти обяснят нещо като хората! Повторих:
- Защо в семейната ни спалня?!
- А къде другаде?! - учуди се нелепо тя.
Не успях да измисля друго, освен някои вулгарни дестинации и за да не прерасне семейната дискусия в съответния скандал, смених въпроса:
- Кой е този?
- Моят персонален кмет! - похвали се тя и грижливо зави спящия.
- А?!
Така успях да реагирам, което жена ми след толкова години брак правилно разчете като "Какви ги приказваш, хлевоуста жено?!", защото обясни:
- Вече е така! Нали голяма част от избирателите не одобряват нито един от кандидатите, затова е взето мъдрото решение всеки избирател да си има персонален кмет.
След толкова години българско гражданство не се учудих на това управленско решение. Огледах спящия мъж:
- Не можа ли да си избереш някой по-представителен? Този прилича на...
- Хайде, хайде! - прекъсна ме тя. - Кой го казва! Ти, дето приликата ти с Брат Пит се базира единствено на половата принадлежност!
Този засукан израз бе нещо ново и коренно различно от досега познатите ми "Пусни прахосмукачката!" и "Хъркаш!". Смених отново насоката на разговора:
- Защо е гол?
- Защото най-сетне местната власт няма какво да крие от населението! - бойко отвърна жена ми.
Следващият въпрос се появи от само себе си:
- А ти защо си гола?
Тя изпуфка отегчено:
- Първо - не съм гола, а съм завита с чаршафосано одеяло! Второ - и аз като население нямам какво да крия от моя персонален кмет!
Зачесах се по кубето:
- Пълно взаимно доверие?!
Тя усети, че съм капитулирал, и нищо не каза. Изведнъж се сетих:
- Чакай! Този защо все така си хърка и не се събужда от нашата разправия?!
- Господин персоналният ми кмет много се умори! Изключително занемарена е общината ни в мое лице и той прие това като лично предизвикателство - тя сякаш пусна сълза. - Не са се грижили за мен така всеотдайно, откакто бях девойка! Грохна човекът!
Аз толкова далеч назад във времето не мога да се връщам, пък и надуших във въздуха нещо познато и тревожно:
- Този да не ми е набарал ракията?!
Тя не реагира на законния ми въпрос, а на свой ред издекламира:
- Не питай какво може да направи общината за теб, а попитай какво ти можеш да направиш за нея!
- Мога да се въздържа да не заритам някои персонални кметове! - изръмжах.
- Пошъл си! - изсъска жена ми. - Ненапразно избирателната активност е такава! Но ако купиш плосък телевизор и нова сокоизстисквачка, може и да ти простя!
- Какво им е на нашите?!
- Подариха ни ги на сватбата! В миналия век! И в миналия обществен строй!
- Това не ги ли прави още по-ценни? Освен това нямам пари! Аз, за да купя зеле, събирам пари от три месеца, та за сплескан телевизор!...
Отчуждението й се усещаше почти нетърпимо. За пореден път смених насоката на разговора:
- А за мен, такова... Къде ми е персоналната кметица?
Не получих друг отговор от законната освен унищожителното:
- Провери при бидона за зеле! Там те чака сигурно, като ти знам манталитета!
Със свито сърце тръгнах към мазето да проверя на мен какъв персонален кмет ми се е паднал. Надявах се, че щом за жена ми е мъжки, логично на мен ще ми разпределят женски, но знае ли човек при сегашното полово разнообразие и с тази обществено-политическа обстановка. Ех, орисия българска, все се надяваме...
