facebook
twitter

После

Класика

На карантината

автор
ИВАН ВАЗОВ
760

Десетина бели бараки, осамотени една от друга, стоят на полето, в подножието на една гориста полегата рътлина. На значително разстояние зад тях, в своята теснина, мътно се мержелее сънливият Цариброд. Влакът изпищя и спря при бараките.

Пътниците меланхолически излязоха из вагоните с куфари и вързопи в ръце, по заповед на стражарите всички се натрупаха пред една барака, построена до самата железна линия, след като оставиха багажите си накуп.

В това време, надясно от линията, на поляната, тълпи карантинопазци гледат любопитно на нас и викат „ура“.

Един сериозен господин, с черна овча шапка, стои при някаква си металическа тулумба и крепи в ръцете си една тръба-църкалка. Лицето му е важно, като че ще върши някакво свещенодействие.

— Господа, моля ви, дохождайте тука един по един да се напръскате — обяви карантинният доктор.

Случи се, че бях аз първият, който бях подложен на дезинфекциране. Изправих се покорно пред важния чиновник-църкател и тозчас една широка струя от карболови пръски обля ми дрехите и лицето.

— Извърни се! — заповяда авторитетно чиновникът.

Аз се изгърбих. Нов дъжд от миризлива карболка накваси ме пак от врата до краката. Няма съмнение, всичките холерни микроби, случайно донесени от Австрия, Унгария и Сърбия, бяха убити. Но излезе, че церемонията не беше свършена.

— Извърни се пак! — поръча ми важният господин.

Извърнах се.

— Извади ръката от джоба си! Църкк! — Свали си шапката! — Църкк! — Простри си омбрелата!… Църкк!

Аз бях цял къпаник. Заредиха се и другите пътници.

— Господа — обяви докторът, — моля дохождайте да ви запиша.

И всеки попръскан си казваше името, мястото, отдето иде, и мястото, където отива.

Един стражар простираше един голям тенекиен съд.

— Пусни си тука паспортът.

И всеки си пускаше там паспортът, за да бъде дезинфекциран.

Па влазяне в бараката. Скоро стадото я напълни. Когато всички се натъпкаха вир-вода от карболка, излезе, че сме двайсет и осем души от разни езици и племена. Между тях само една дама, една хубава госпожица от Париж.

— Се n’est pas trop — забележи тя усмихната.

— Сега елате подир мене да ви разпределя по бараките — каза докторът.

* * *

Стадото послушно тръгна подир доктора. На поляната карантинопазците пак ни викат „ура“. Триумфална среща. Минаваме край няколко бараки, здрависваме се с познайници, но отдалеко: запретено е сбирането на нови пътници със стари. Ние сме опасни. Едно неприятно чувство свива сърцата ни, ние фигурираме като хора може би заразени от холера: и приятели, и стражари странят от нас.

В бараката, която носи №14 и прът с жълто знаме — цвят зловещ, — докторът настанява българите, които са седем души: другите пътници настанява по други бараки. Парижанката, заедно с петима немци, които после излазят австрийски евреи, влазят в съседната нам барака — №15. Българи с българи, европейци с европейци, нищо по-логично. Но това разпределение предизвиква недоволство в бараката №14 и мръщене по някои чела.

И наистина, пет дни карантина трябваше да се държи. Пет дена уморителна досада на тоя кър, а едно приятно другарство — госпожицата — би било така освежително, така би съкратило дългите часове на пленението ни.

Ах, тоя доктор, несъобразителен, даже не патриот.

Преди да ни остави, той ни показа пределите на нашата държава, извън които нямахме дозволение да прекрачваме. Видяхме, че тя беше най-малката в Европа: нещо около хиляда квадратни метра, сиреч всичката вътрешност на едно укрепление, направено от нашите войници в навечерието на Сръбската война, без да бъде употребено от тях.

Ако то не можа тогава да спре нахлувът на сърбите, сега то с пълен успех варди земята ни от много по-опасен враг, който никакви сливнишки „ура“ не могат да спрат холерата.

От всичките европейски държави само България и Турция не зеха участие в санитарния дрезденски конгрес, който отмени карантината в холерно време и постанови зимането други мерки за борба със страшната гостенка. Това решение на конгреса стана задължително за господарствата, участвували в него, и днес в цяла Европа само ние и турците имаме развързани ръцете си да туряме, колкото щем, дълга карантина на границата си.

И ето защо аз имам приятният случай да пиша днешния очерк.

* * *

Едвам влязохме в бараката си, стражаринът ни покани да идем да отворим куфарите си, за да бъдат дезинфекцирани и вещите ни. По същия ред слезнахме към железната линия и се упътихме към една осамотена друга барака, която се различаваше от другите по това, че от коминя й излизаше към небето висок, гъст, дебел сноп дим, както из един локомотив в движение.

Вътре един огромен железен цилиндър — казан, който ревеше и пъхтеше под огъня.

Куфарите се разтвориха. В няколко минути бараката се превърна на едно изложение, безброй неща и дреболии от най-разни цветове, форми и произхождения красяха подът и пленяха погледа с необикновена пъстрота.

Едно малко Чикаго (тогава имаше всемирно изложение в Чикаго).

Вещите се отделиха на два купа: дребните, като книги, стъкленца, четки и пр., се напръскаха просто с карболка, а дрехите, платовете, припирът и там подобни се свиха в платна, за да се фърлят в казана, дето трябваше да направят парна карболова баня.

Отчаяни викове от ония пътници, които носеха някакви скъпи и копринени материи и армагани.

Но нямаше изход. Половината Чикаго влезе в казана. (...) (...)

София, септември 1893

Целият текст: тук.

2

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Възвратно-постъпателна паника

01.04.2020

Г-н БАЛЕВ

2221 7
Първа жертва на домашно насилие при извънредно положение

08.04.2020

2209 26
Културен афиш от дивана

08.04.2020

193

Коментари

ДpaгaнOxpидcки

Редакцията - браво! Много удачно, много уместно.

Добре сте се сетили.

Мерси.

Forza NATO

Наистина добро попадение! 👌

Влез или се регистрирай за да коментираш

×