Когато някой минувач се разхожда по столичната улица "Бачо Киро" (до 1922 г. тя носи наименованието "Милин камък"), неочаквано се натъква на изненадващ факт. На №39 е поставена паметна плоча, от която става ясно, че в къща на това място са живели д-р Михаил Елмазов и Евгения Марс. Това веднага предизвиква интереса към тези две личности.
Михаил Елмазов (1859-1928) е роден в Стара Загора. Баща му е собственик на най-големия магазин в града за галантерия, бижута и текстил. Разполага със сериозни финансови средства и това му дава възможност да осигури на сина си солидно образование. Михаил завършва гимназията в Сливен. Проявява интерес към литературата и сценичното изкуство. Това е причината да се озове в Пловдив и да се включи в Румелийския театър. Тук се запознава с Константин Величков и Иван Вазов, с които в следващите години ще поддържа близки връзки. По настояване на родителите през 1886 г. заминава за Цариград, за да учи аптекарство. В столицата на Османската империя престоява кратко време и се отправя за Одеса, където слуша лекции по право. Но в неговите помисли надделява интересът към медицината. Ето защо Михаил отпътува за Киев, където е приет за студент в Имперския университет "Свети Владимир", специалност стоматология.
Дипломира се с отличен успех
през 1894 г. като първия български зъболекар
и получава титлата "Доктор на зъболекарските науки". Завръща се в родината и започва да практикува медицинската си професия в Шумен, Бургас, Варна, Пазарджик и София. С постановление на Върховния медицински съвет и с решение на Министерството на вътрешните работи му се разрешава свободна практика в столицата. Тук през 1898 г. за първи път присажда зъб на български гражданин и започва да внедрява нови методи в зъболекарската практика. Д-р Елмазов привлича десетки пациенти и си спечелва широка популярност сред софийското гражданство.
На 20 декември 1905 г. той участва в основаването на първото българско одонтологическо дружество, което пет години по-късно се преименува на Български зъболекарски съюз. В началото за известно време д-р Елмазов е председател на институцията. В качеството си на ръководител той води борба срещу самозванците без дипломи в тази професия. Настоява за изграждане на обществено зъболечение в страната и апелира към санитарните власти да следят за беззаконното практикуване на тази професия. По този повод д-р Елмазов пише следното до държавните служби: "... Каузата, която защитавам е правилна и аз не губя надеждата, че най-после ще намеря правосъдие в отечеството си, на което искам да служа. Грешката е грешка, но тя трябва да се поправи..." Той
обръща специално внимание на безплатното зъболечение на учениците.
След неговите настоятелни молби през 1911 г. са назначени двама училищни стоматолози в Първа мъжка и в Първа девическа гимназия. Те именно поставят началото на тази обществена грижа. На следващата година д-р Елмазов разширява дейността в тази насока и внася в Министерството на народното просвещение Правилник за училищните зъболекари. Той трябва да се прилага в големите градове като Пловдив, Варна и Русе.
Д-р Елмазов участва в Балканската и в Първата световна война като редовен войник, който изпълнява зъболекарска дейност. Публикува в медицински вестници и списания научнопопулярни статии за зъбните заболявания и методите за тяхното лечение. Интерес предизвикват материалите му за оралната и лицево-челюстната хирургия. Но след забележителната професионална и обществена дейност д-р Елмазов се разболява тежко и умира от белодробно заболяване.
През 1895 г. М. Елмазов се сватосва с фамилията Бончеви и сключва брак с Евгения, която е само на 17 години (1877-1945). В своите спомени Райна Костенцева пише по този повод: "Сватбата на Евгения Марс остана
едно от най-незабравимите тържества в паметта на старите софиянци..."
По-късно тя приема артистичния псевдоним Марс.
Техният съвместен живот и особено културните изяви на Евгения се обект на дългогодишни коментари. Родена е в Самоков. Семейството се премества в София и тя започва да учи в престижната Софийска девическа гимназия. Сключването на брака е пречка да продължи образованието си в Загреб. Скоро Евгения ражда двама сина, но продължава да се изкушава пристрастно от литературата и изкуството. В семейния дом около двойката гравитират известни български интелектуалци, сред които Стоян Заимов, актрисата Адриана Будевска, проф. Иван Шишманов, Сава Огнянов и др. През 1906 г. Елмазов кани на гости Иван Вазов и така започва едно легендарно приятелство. А в частност се поставя началото на дългогодишна сърдечна връзка между Евгения и народния поет, която продължава до неговата смърт. Така се ражда прочутият литературен салон на Евгения Марс.
През следващите години тя за него е най-близката приятелка и отзивчива събеседница. Всяка сутрин Евгения подбира материали от пресата и ги изпраща в дома на Вазов. От своя страна той издига в култ младата авторка, открито подкрепя нейното творчество, съветва я с професионални препоръки. Той непрекъснато пише развълнувани писма на Марс, които са образец на епистоларната форма. Посвещава ѝ над 70 стихотворни творби. Те са изпълнени с нескрита обич, възхищение, нежност и благодарност за приятелството. Това
ще породи сред елита на столицата възторзи, клюки и хули.
Евгения Марс ръководи Съюза на българките за просвета и култура, основан през 1927 г. Той провокира появата на Клуба на българските писателки, който е уникално явление в родния културен живот. А Евгения е сред неговите основателки и дълги години председател на организацията.
Марс сътрудничи на списанията "Българска сбирка", "Художник", "Духовна подбуда", "Слънце" и др. Издава сборниците разкази "Из живота", "Лунна нощ", "Белите нарциси" и "Човекът в дрипи". Пише драмите "Божана", "Магда" и "Грешница". Те са отпечатани и в чужди издания. Естетичните ѝ творби се радват на широк кръг почитатели. В произведенията си Марс разкрива психологическите проблеми на българската жена. Стреми се да утвърди статута ѝ в обществото. Поставя за дискутиране и поредица социални въпроси. Нейна заслуга е оформянето и отпечатването на енциклопедичния алманах "Полувековна България 1878-1928". Творението излиза през 1929 г. и съдържа изключително ценни статии, обзор и изследвания за първите пет десетилетия от развитието на новата българска държава.
