Отидох в Министерството на нерегламентираните застроявания рано сутринта, за да избегна опашките, но уви, пред мен вече се редяха над двайсет човека. Нямаше къде да седна, затова се подпрях на стената и зачаках да ми дойде редът.

- Вие за какво сте? – подсмихна ми се някакъв дебел господин, типичен представител на вида „мазен концесионер“. – Плажче ли нещо ще застрояваме? Хотелче като временна постройка ще вдигаме, а? – и ме побутна свойски с лакът.

- Не, не – поклатих глава аз, - за друго съм дошъл.

- Вилна зона в дюните? – пробва се отново той. – Това сега много се котира! Ти излей бетона, пък после нека идват и да мучат колкото си искат ония прир... прори... ох, дори ме е гнус да им кажа името... – потрепери господинът, след което го изплю като семка от диня върху чужда хавлия на плажа – природозащитници! – и за да ми покаже в пълна степен колко ги люби, тачи и милее, добави. – Лекета! Паразити! Въшливци! 

Изчаках малко да видя дали ще продължи да изброява, но тъй като той се ограничи само с тези три обиди, аз отново поклатих глава.

- Не, не съм дошъл да застроявам нито плаж, нито дюна.  

- Значи нещо планинско ще действаме, а? – не се отказваше господинът, като с всеки нов въпрос свойските му сръгвания в ребрата ми ставаха все по-настоятелни. – Хитряга ми се виждаш, тарикат! – и ми намигна, сякаш току-що ме е приел за свой. – В планината е хубаво, чист въздух, гледки, сърнички, гъбки... само да се поразчистят малко там дърветата и си готов... Ти изсечи гората, пък после нека идват да мучат ония...  

- Не, не – побързах да го прекъсна аз, защото не исках да се задави, докато отново произнася отвратителната дума. – Няма да изсичам гори.

Мъжът изпитателно присви очи и потърка брадичка, след което за всеки случай измърмори и едно задълбочено „Хммм“, за да не си помисля, че не съм го заинтригувал.

- Плаж няма да застрояваш – започна да изброява на пръсти той, - в планината няма да сечеш, да не би да си хвърлил око на някоя зелена площ в центъра? Ама за едната градинка бива ли да се разкарваш бе, човек? Пускай директно багера да я разкопае, пък после нека идват да мучат…

- Мне, и зелена площ няма да застроявам! – поклатих глава аз, а дебелият господин така се амбицира, че започна да изстрелва предположенията си като шлюпки от шамфъстък в морето...

- Междублоково пространство ще застрояваш?

- Не.

- Детска площадка?

- Не.

- В блока общите части?

- Не.

- Добре, хубаво! – вдигна ръце той. – Предавам се! Казвай, какво ще застрояваш?

Въздъхнах.

- Площад "Народно събрание".

Дебелият се намръщи.

- Как така Народно събрание?

- Ами ей така. В България всеки застроява където и каквото си поиска, затова аз искам да си издействам право на строеж пред Народното събрание?

- И какво ще строиш там бе, човек? – учуди се той.

- 240 дворни тоалетни.

За всеки случай мъжът се отдръпна на крачка от мен, нещо май не бях наред.

- Дворни тоалетни? – повтори той. – И защо дворни тоалетни?

- Защото народните ни представители така и така постоянно се окъкват, ще вземат накрая да съсипят хубавата сграда, паметник на културата! Пък по този начин ще могат да ходят и да си клечат на воля по цял мандат, асистентките им ще подават вестници вместо тоалетна хартия, а от нас като избиратели ще зависи да не им даваме втори и трети мандат. Защото търпението е като дворната  тоалетна – рано или късно прелива!