Уших байрака и му турих знака. Това по-скоро образно така го съобщавам, щото байрак не мога да ушия, ами си отрязах едно парче тапет и написах на него: СЪД ЗА ВИНОВНИЦИТЕ, а от другата страна - СМЯНА НА СИСТЕМАТА! Усетих как гърдите ми се изпълват с една бунтовна духовност. Усетих как сърцето ми става боен чук, стиснах юмруци и ги размахах пред огледалото. Погледнах образа си страшно и сам се уплаших от своята решителност.
Излязох на улицата да дам воля на гнева си. Ентусиазмът ми зарази и други хора. Докато стигна до жълтите павета, вече бях лидер на малка бунтовна групировка.
Ходом и виком - в движение съставяхме своите тезиси, с които да поискаме незабавна смяна на системата и достоен живот. Въртяхме се около тези мисли и крясъци: "Повече така не може да продължава!... Тая държава не е държава!... Преходът продължава безкрайно... Всички се изнесоха от тая държава, останахме най-големите некадърници и тъпаци, искаме достоен живот, няма да емигрираме!... Управление на гражданите!... Искаме арабски модел и министерство на щастието!..."
Вярно че крещяхме безсмислици или баналности, или фантасмагории - но бяхме свободни, а свободата на словото е майка на всички свободи, както безделието е майка на всички пороци.
Тоя, дето викахме по него, дойде при нас и рече:
- Ей сега ще ви сменя системата, на батя гражданското общество - килна глава на една страна и ни изгледа полустрого. - Ко става тука бе, шматки?
- Пожарът на бунта гори! Ние сме като свит юмрук, махнете се с добро, преди да сме ви смазали! Пожарът на бунта гори и пращи като цепеница в камината!
- Браво, браво, само така! Аз обичам да има гражданска активност!
И взе да раздава правосъдие или порции, не можах да разбера точно.
Едного удари с пържолка през лицето. Той ревна като ранена в сърцето пантера и захапа пържолката, а опашката му така се развъртя от вълнение, че откърти две жълти павета.
Другиго чембероса рязко, та го сложи на работи някъде из администрация, щото му хареса как се вдлъбна в темето: идеален чиновник и безразличен убиец!
Трети посегна да удари през устата, ама оня парира удара с целувка и изведнъж заговори с променен глас, сочейки нас, досегашните си съратници:
- Те искат да хвърлят страната в хаос! Те ни тласкат към бездната! Това са сплетните на тяхната заблуда, това е знакът за тяхната гибел!
Това последното изречение е от "Беседа против богомилите" на Презвитер Козма. Някои хора, като видят дебелия край, се връщат не в първи клас, а направо в Х век!
Тоя, дето викахме по него, продължи да се саморазправя с нас - тояга, морков, дузпа, порция, сервиз, отчет...
Редиците ни оредяваха като косите на главата ми, скоро щяхме да лъснем като кубето на Иван Кешев...
Давах си кураж, напълних си гърдите, отворих си устата, погледнах страшно и извиках:
- Не всички са като Антон Тодоров и Тома Биков. Не всички въртят вувузели и палачинки! Думите достойнство и чест не са празни звуци! Пожарът на бунта гори!...
- Е, то аз всъщност съм пожарникар, слава на Господа, той да върви напред, а ние след него, както е писано в Библията.
В Библията такова нещо не пише, но не бързах да възразя, щото оня взе да си вади маркуча!...
- А на тебе, рапоне - той ме плесна по голата кратуна, - на тебе, рапоне, ще ти дойда на гости да се погушкаме на диванчето!
Наежих се и му казах смело:
- Ела, ела! И бендът ще ти посвири, ти само си носи инструмент!
