Работеха сръчно, донякъде и делово. Заделяха вещите ми на две. Тука – тези, които остават, там – всичко, което ще вземат със себе си. Едната купчинка беше болезнено мъничка.

Бяха ми казали още на вратата:

- Ние сме от комитета, който осигурява щастието на хората пряко и веднага. Облекчаваме живота на народа.

- Хората – казаха ми – са обградени денонощно от десетки излишни неща, които ги потискат и затварят пътя им.

- Аз – викам – път нямам, без такива.

- Това не е наш проблем, важното е, че къщата ти е пълна с неща, които ти пречат.

- Например?

Те се насочиха към шкафовете в дневната.

- Ето, имаш дузина тенджери, чинии, чашки, тави.

- Така е – викам, – имам ги. Наследство и скъп спомен.

Те втвърдяват тона.

- Не ти трябват! Със спомени доникъде няма да стигнеш.

- Как така не ми трябват! – почти крясвам аз. – Как така!

- Така! Колко пъти готвиш – всеки ден, всяка седмица, два пъти месечно.

Замислям се.

- Преди година и половина пържих яйца!

- Видя ли? Не ти трябват. Ние ще ги приберем, а за теб ще остане ново пространство.

- Не искам ново пространство! – упорствам аз. – Искам си моите неща!

- Я да видим гардероба? Аха, както и очаквахме, пълен е с вехтории.

- Разбира се, че ще е пълен! Нищо не се изхвърля без причина!

- Ние ще изхвърлим, не го мисли!

- Няма да изхвърляте! Цял живот съм събирал тези неща!

- Панталоните, ще ти трябват ли?

- Прекалявате!

- Добре, но самобръсначката я отделяме, няма нужда да се бръснеш, така ще пестиш вода и сапун.

- Нищо не искам да пестя! – упорствам аз.

- Знаем! – казват онези. – Ти и сега не си от най-спестовните граждани. И какво от това, какво толкова спести? Ходиш ли някъде – не. Готвиш ли си редовно – не. Пътуваш ли на дълги разстояния – не.

- Вие ми взехте куфара – оправдах се аз.

- Взехме го, защото е пълен с прах и паяжина. А като изнесем сега всичко навън, ще видиш колко свободно място ще имаш, ще заживееш нов живот, ще си щастлив!

- Не искам да съм щастлив – крясвам им, – искам си моя живот. Вие сте крадци и мошеници!

Те най-спокойно ми обясняват:

- Ние сме от комитета, който осигурява щастието на хората пряко и веднага. Облекчаваме живота на народа. Това е първа грижа на правителството ни! Ти новините не ги ли гледаш?

- Всичко гледам –признавам си, – но вече нищо не разбирам.

- Ясно – викат, – телевизора ти ще го оставим на място. Но запомни – ние сме тук, за да ти помогнем! Да разчистим, да махнем излишното, да дишаш по-леко.

- Но как – питам ги – преценявате кое да остане и кое да отиде на боклука?

- Оставяме за тебе най-важното, това, без което не можеш. Другото го прибираме.

- И какво го правите?

- Не е тайна – всичко предаваме за скрап, у нас само предприятията за скрап никога не са спирали работата си. Но пък за тебе остава дом, почти като нов, повече пространство, свобода, която не си очаквал!

- Пак ви казвам – очаквал съм всякаква свобода, но не и такава.

- Не спирай да гледаш новините! – съветват ме те.

- Искате ли – питам ги – да ми помогнете, ама истински? Вземете и съберете цялата държава и я предайте за скрап! Така ще остане място за всички и повече място и истинска свобода.

Те ми се смеят.

- Хе-хе! Ти наистина не схващаш нещата! Тя, държавата, отдавна е дадена за скрап. Ние събираме само това, което е останало.

- Че кой – питам ги – може да предаде една държава за скрап!

- Гледай новините по телевизора бе, човек! Там всичко е казано в прав текст, трябва само да го четеш в обратен ред. И всичко ще ти стане ясно!

Сега седя в празна къща, сам, с телевизора,  и колкото да се напъвам, никак не мога да почувствам това ново и напълно незаслужено щастие!