- Ти – попита ме – какво можеш да извадиш от джоба си, а?

Бръкнах се и му показах:

- Осем стотинки, счупена клечка за зъби, запалка. Клечката ми е много важна. Имам и дъвка, неупотребявана.

- Аха! А той какво може да извади от джоба си? Всичко!

Седяхме пред телевизора и коментирахме ежедневието ни – как премиерът на страната обикаля държавата, снима се с хората и на всички сипе обещания. И прави всичко това, без да слиза от джипа, който сам управлява – сваля джама на колата и оттам раздава.

- Всеки ден гледаш на екрана и пак не можеш да го схванеш – това е любимият премиер на народа. Бърка в джоба си и на всеки дава нужното.

И ми сочи екрана на телевизора:

- Ето – с очите си виждаш. Вади нова магистрала и я дава на хората!

Не се съгласявам.

- Тази магистрала той я е извадил от моя джоб!

Приятелят ми се смее с глас.

- Приказки! Празни приказки! Никой никога не е видял премиера да бърка в чужд джоб!

- Не знам – вдигам рамене – кой какво е видял, но ти казвам, че джобът ми сега е празен!

- Твоят джоб винаги е бил празен! – не отстъпва приятелят ми.

- Абсолютно не си прав! В моя джоб имаше всичко. Но това време отдавна мина!

- И ти – пита ме той – за това обвиняваш премиера!

- Никого не обвинявам – успокоявам го аз, – само ти казвам, че колкото повече премиерът вади и раздава на народа, толкова по-празен става моят джоб.

- Ето – вика приятелят – той сега носи цяла атомна централа! Гледай, бе, виж го с очите си! И тя ли беше в твоя джоб?

- Да – казвам. – И тя.

После продължавам да изреждам:

- Имах пълни джобове, направо преливаха. Никога не са били празни. Ама се яви един щедър премиер и всичко потъна. Уж той дава нещата, а моят джоб се изпразни. Специално ги гледах да нямат дупки – нямат, и сега са добре зашити, но вече са празни.

- Глупости на квадрат! – контрира ме приятелят. – Всичко се дава на хората!

- Не знам какво на кого се дава, но моите джобове са празни – казвам аз за десети път.

И пак изброявам:

- Имаше чиста питейна вода в джобовете ми – сега я няма. Имаше приличен за дишане въздух освен в Русе и по индустриалните зони – сега намирам само фини прахови частици, даже и без тежка промишленост. Кътах си пресни зеленчуци и истинско мляко – сега вадя само пластмасови домати и палмово масло. Да не споменавам здравеопазване, образование и транспорт. Едно по едно всичко беше извадено от моя джоб.

- Твоята глава е дървена – ядосва се все по-вече приятелят ми – и заради такива като тебе сме на този хал!

- На премиера – казва още той – трябва паметник да му се направи, никой не се е грижил така за народа до сега!

- Как – питам го – правиш тази разлика: хем се грижи за народа, хем джоба ми е празен, а?

После му признавам:

- Прав си – трябва да се направи паметник. Бръкни в твоя джоб и ако намериш нещо – моля, дай всичкото за паметника. Паметник трябва, но не на премиера, а на джипа му! Това е нещото, което управлява държавата. И целта на този джип, драги мой, е да се оправдаят средствата, които междувременно са изчезнали.

Той мрачно мълчи.

- Хайде, де – викам му, – бръкни в джоба си, да те видим сега!