Генка Шикерова е едно от най-разпознаваемите лица в българската журналистика. Тя е разследващ журналист. Работила е дълги години в bTV и "Нова телевизия". Сега работи за "Свободна Европа". Заедно с Милен Цветков и Люба Ризова създадоха предаването "Алтернативата" в ТВ1.

Завършила е Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ. Доктор по журналистика е и води лекции по разследваща журналистика и обучения по медийна грамотност и проверка на фактите.

Мога и да плача

През 2005 г. с екип на "Четири лапи" бяхме в Шри Ланка. Беше няколко седмици след опустошителното цунами, което помете бреговете на острова. За първи път се сблъсквах с резултатите от бедствие от такъв мащаб. Бяхме на брега, когато до мен и оператора се приближи местен човек. Попита журналисти ли сме. “Искате ли история”, беше следващият му въпрос. Разбира се, че искаме. Тук сме, за да покажем и разкажем. "Добре. Мога да плача, да разкажа как земята беше покрита с трупове, как продаваха отрязани пръсти с бижута и вие кажете дали да имам загинало дете или съпруга. Ще ви струва 10 долара." В този момент аз заставам на пауза. Връщам. Пускам отново и само измрънквам: В смисъл? "В смисъл, че ако ми дадете 10 долара, ще ви разкажа каквато история си пожелаете. И мога да плача", повтори офертата мъжът. Бях доволна, че този човек се появи в началото. Пострадалите не предлагаха историите си. Те трудно ги разказваха.

Купувам те за три камили

Най-ценният подарък, който някога съм получавала, е стихотворение. Бях в Ирак. Вече не помня кога, но беше точно след падането на режима на Саддам Хюсеин. Багдад не беше най-безопасното място на света. Напротив. Да се движиш с въоръжена охрана беше необходимост, а не прищявка. По улиците обменяха пари с кантари. Инфлацията беше толкова голяма, че беше по-лесно да се купуват иракски динари на килограм. Нямаше нормални телефонни връзки и около хотелите с чужденци се навъртаха местни със сателитни телефони. Засичаха с часовник минутите, за които си платил. Това беше връзката със света.

Багда беше нашият шофьор. Интелигентен, силен и работлив мъж. Помагаше ни не само с това, че ни возеше. През неговите очи разбирахме света около нас, абсурда на войната и безизходицата на хората. Често водеше със себе си и най-голямото си момче. Един ден, докато вечеряхме и той разказваше поредната история, каза: "Ако можех, щях да те взема за жена на сина ми. Готов съм да дам за теб три камили!" Бях в шок. Само три камили!? "Планини от злато", поправи се той, но бройката камили все така ми се заби в главата. Три.

До момента, в който разбрах, че по различни причини три камили са цяло състояние. Последната вечер бяхме на гости у Багда. Посрещнаха ни с жена му и децата. Когато влязохме в дома им, видяхме, че вътре няма нищо. Нищо. Вечеряхме хляб и грозде. Най-вкусните, които някога съм яла. Направихме му малък подарък. А той беше неописуемо щастлив. И безсилен. Защото не можеше да отвърне на жеста по никакъв начин. Тогава ми написа стихотворение. Най-ценният подарък, който някога съм получавала.

Как се убива история с "професионални" аргументи

Работила съм в най-големите частни телевизии. Знам, че новините са като хляба. Вкусни са, когато са топли. Времето ги убива. За първи път се сблъсках с цензура, облечена с “професионални аргументи” година и половина преди да бъда принудена да напусна "Нова телевизия". Промяната се случи след уволнението на директора на публицистиката Дарина Сарелска и назначаването на ръководни постове на хора от държавната телевизия. В началото е объркващо, но схемата е като учебник. Първата стъпка е да чакаш одобрение от прекия си ръководител. В началото е зает, след известно време прочита текста, после ти го връща за корекции. Правиш поправките. Връщаш. Дотук нищо неестествено. Но това се протака толкова дълго, колкото е възможно.

Следва втора стъпка. "Ами, аз съм ОК, нека да го види и директорът на Новини". Казваш си: "Това ще е бързо, защото вече си изпълнил указанията". Нищо подобно. Чакаш за среща. Аргументите за отказ са различни: заета е, ако може утре, утре е лудница, вдругиден (евентуално) й е лошо, следващата седмица детето е болно. Така след две-три седмици следва разговор, в който всичко започва отначало. Все едно е нова тема. И пак насоки – за доработване, за записване на още някой, за изчакване на нечие становище.

Междувременно си принуден да следиш за всяка евентуална промяна на обстоятелствата, които в рамките на месец или два няма как да остават същите. И когато отново чуеш: "Ами, аз съм ОК", това не е краят, защото следва: "Нека да го видят юристите". Стъпка три - юристите. Тя повтаря всичко от стъпка две. Междувременно доказателствата, които си събрал по темата, са повече достатъчни не просто за журналистически материал, а за повдигане на обвинение.

"Юристите" също не е един юрист. Първо е единият, после - шефът му. Накрая, когато си докаран до състояние да се чудиш защо въобще си се захванал с това, са двамата едновременно. Всичко това е представено като висша форма на професионализъм. За да чуеш репликата от служител в пресцентър: "Няма да ви дадем интервю, защото имаме писмо от телевизията, че материалът няма да бъде излъчен". Писмото е изпратено паралелно с "професионалните" насоки към мен за пореден път да поискам интервю именно от тази институция. Но пък така неусетно дойде времето да бъда поканена да напусна. Материалът видя бял свят. Това е кратката история на "Война за трупове".

Денят, в който заключиха събеседниците ни

Беше краят на 2013 г. или началото на 2014 г. С Константин Караджов водехме сутрешния блок на bTV. Срещу нас в "Нова телевизия" бяха Ани Цолова и Виктор Николаев. И ние се доказвахме, и те не падаха по-долу. Свършва предаването и гледаш рейтинга. И по традиция темите бяха почти идентични. Един ден ще правим включване от някакво място извън София, където има проблем. Идва времето за живата връзка, но жива връзка няма. Продуцентът ни казва в ухото да говорим нещо и да пълним време, защото събеседниците ги няма. Говорим... колко да говорим. Минава минута, две, три, което вече си клони към безкрайност. В един момент репортерът "изгрява". Включването минава, но чак след ефир ние разбираме какво всъщност се е случило. В сутрешния блок на "Нова телевизия" били планирали жива връзка от същото място и почти по същото време. И за да може да са първи, репортерът им на място заключил хората, които трябва да говорят, в една от къщите, докато не си кажат, каквото имат да си казват пред него. В крайна сметка казаха си го и по двете телевизии.