Велислав Стоянов е най-популярният тромбонист в България в момента. Роден на 25 декември 1976 г. в София, завършил е НМУ "Любомир Пипков" (където в момента е диригент на духовия оркестър, диригент на джаз бенда и репетитор на симфоничния оркестър) и НМА "Панчо Владигеров" (там пък преподава както в поп и джаз, така и в инструменталния отдели). Истинско предизвикателство е да се изброят всичките групи, формации и проекти, в които той е свирил - "Уикеда", "Хиподил", "Инфинити", "Каффе", "Тумбаито", "Дърти пърчис", BrazzViliDJ, в оркестрите на Софийската опера и балет и на БНР, в Old School Trombone, "Михаил Йосифов Секстет", "Сентиментъл Суингърс", Биг Бенд Брас Асоциация, The essential FUNK trombone... Съосновател на сдружението "Брас асоциация", в основата на фестивала Brazzobrazzie. И още, и още... Вили, както го наричат близки и познати, е внук на легендарния композитор Йосиф Цанков, в чиято памет прави концерти с негова музика и издава албумите "Онзи вятър от първата среща" и "Приказка".
1. Как започнах да свиря на тромбон
Като ученик се опитвах да свиря на пиано, но по-интересен ми беше баскетболът, на който отделях много повече време, отколкото на музиката. Същевременно в Седмо основно училище, където бях до VII клас, математиката ми изглеждаше нещо от сорта между 7 и 14 двойки на срок, въпреки че преподавателите ми твърдяха, че съм много умен. Майка ми беше в паника, баща ми, бог да го прости, също. Веднъж той вижда на ул. "Раковски" Ангел Заберски-старши, който бе свързан със страхотна дружба с дядо ми. Заберски-старши е викал на дядо ми "татко", а дядо ми от своя страна му е казвал "сине". Баща ми тогава казал: "Забе, помагай. Нашият, двойкаджията, няма да го приемат в музикалното". Ангел Заберски отвръща: "Спокойно". И се обажда на доцент Момчилов, който преподава по тромбон в Национална музикална академия. Завеждат ме при него. Момчилов ме вижда такъв един висок и ми казва: "Абе, ти имаш дълги ръце, ставаш за тромбон. Искаш ли да свириш?" И аз съм отвърнал "Да". Макар нищо да не ми е ясно, все пак съм в годините на безметежния пубертет. Така по една щастлива случайност започнах да свиря на тромбон и много по-късно осъзнах колко ми харесва това. И как двойките по математика ме докараха до тази щастлива случайност да свиря на този инструмент, без да имам осъзнато решение за това. По-късно в музикалното училище станах почти пълен отличник. В XII клас завърших с успех около 5.70.
2. Създаването на "Уикеда"
В началото там бяха Ерол Ибрахимов, Росен Григоров и Петър Ганчев (Бат Петьо, китаристът) и Михата (Михаил Михайлов - барабани), тогава също шофьор на Нона Йотова. В нейния бенд пък бе Мишо Йосифов (тромпет), който се запознава с Михата. По това време "Уикеда" поддържа един сериозен репертоар от дарк метъл парчета, от техния първи албум "Революция". В един момент Михата им казва: "Пичове, ако искаме да станем известни, трябва да свирим ска. За да свирим ска обаче, трябва да си вземем брас секция". Тогава на една тяхна репетиция в Божурище отиват Мишо Йосифов и Владо Кърпаров, един изключителен саксофонист. И това бележи началото на ска ерата на "Уикеда", направила групата такъв голям хит. Аз се появих една-две репетиции по-късно и влязох в тази история.
3. Забравен в Швейцария
Няколко месеца след като започнах в операта, заминах на първото ми турне - 1996-а, мисля. Тогава Пламен Карталов, все още професор по това време, правеше турнета из Швейцария и Австрия. Тогава бе направил постановка на "Турандот" с Гена Димитрова, бог да я прости. Изнасяхме по 30-40 представления в малки градове в Швейцария, пътувахме с автобуси, в които често преспивахме. След един от поредните спектакли си знаех, че има час-два, докато се съберат декори, костюми и т.н. и чак след това тръгваме. И реших, че през това време ще поспя в някое от меките кресла в салона, вместо да се гърча в автобуса. По едно време се събуждам - навсякъде тъмно, театърът празен и вече заключен. Аз съм останал сам, забравили са ме... Отидох до тоалетната, видях че прозорецът е отворен. Измъкнах се и започнах да търся някакъв път с табели. На един от тях видях надпис с града, в който трябва да сме на другия ден. Тъкмо тръгнах пеш в тази посока и видях единия от рейсовете ни, който се връща. Оказа се, че инспекторът все пак е решил да преброи всички в автобуса и тогава са осъзнали, че младият колега го няма и са се върнали да ме вземат. Но беше доста стряскащо в първия момент, преди щастливата развръзка.
4. 40 минути бягство със Стефан Вълдобрев
Когато не познаваш автора на песента "Обичам те, мила", си представяш поредния актьор, който се забавлява с музика. След запознанството ми с него обаче установих, че това е един изключителен професионалист и личност, която може да се удивлява безкрайно на красивото. Сред хилядите ми пътувания си спомням едно участие със Стефан във Варна. На връщане бързахме. Той тогава точно си беше купил един виненочервен "Мерцедес". Изведнъж обаче той спира рязко по пътя и ми казва: "Вили, гледай!". И ми посочва едно хълмче край пътя, цялото в лавандула. Стефан паркира отстрани, включи на аварийни и тръгна да се разхожда и да се радва из тази лавандула като малко дете. И наистина се наслаждаваше на тази красота. Тогава осъзнах какво харесвам у Стефан. Защото той на пръв поглед използва правилно думите, залага на въздействащи мелодии, изобщо търси прекия път до слушателя, но го прави по един особено чаровен начин, който винаги е с много отношение към красивото и романтичното. А аз все пак като наследник на дядо ми съм човек с инстинкт за тези неща. И бях особено впечатлен как той на цялото бързане успя да отдели 40 минути, за да се наслади на лавандулата.
5. Притеснения в Унгария
По интересен начин видях разликата между българската и чуждата публика. Емил Билярски (б.ред. - наш успял музикант в Унгария - "Корай Йором", "Месечинка") до такава степен се бе вживял в идеята да помогне на "Уикеда" да излезе на фестивална и клубна сцена в Европа, че беше направил така, че да свирим на един от най-големите фестове в Европа и света - Sziget. А също и на други фестове в Унгария, концерти в Чехия, Словакия, Словения... На Sziget обаче ни уреди да излезем на цели четири от 25-те сцени, под различни имена на групата. И в нас тогава се загнезди притеснение как ще им пеем на хората на български език. Почнахме да мислим как да адаптираме песните ни на английски, така че да бъдат разбрани посланията им. Иначе ти просто изглеждаш като една от поредните групи, които свирят ска музика с брас секция. Ерол бе успял да преведе две или три от песните. Първият ми шок при саундчека бе, че за първи път чух и осъзнах как звучи тромбонът ми в монитора. Вторият ми шок - едва засвирихме и се получи моментална танцувална реакция. Няма значение дали те разбират какво пееш. И се оказа, че нашите притеснения са били напразни. Виждаш в чужбина как енергията е канализирана. А тук не е така - всеки е нещо критичен, предубеден, има разделение за вкусовете.
6. Признание от великан в жанра
Конрад Хъруиг е един от най-великите тромбонисти в момента в света, може би в Топ 5. Той идва няколко пъти в България по покана на негови ученици от консерваторията "Принц Клаус" в Грьонинген. В един от тези случаи той влиза в столично заведение, докато аз свиря вътре. Аз съответно облещих очи, че такова име е до мен. Започва джем, при който Хъруиг няма тромбон. Аз свиря и му давам моя, после той ми го връща. И така... Накрая свършваме и сядаме да си говорим. По това време пишех магистратура на тема правилна поддръжка при свирене на музиканти, които се опитват да бъдат мултифункционални. Говоря му за това и в един момент той ми казва: Thank you for the lesson (анг. - благодаря за урока). Останах втрещен, защото осъзнах с какъв човек говоря и какво ми е казал. След това му обясних, че имам изготвен план за поддръжка, но не мога да го сваля под пет часа на ден. При което Хъруиг ми заявява: "Виж какво, ако някой от всичките музиканти, които ти харесваш и слушаш, ти каже, че свири по-малко от 4-5 часа на ден, бъди сигурен, че те лъже". Тогава осъзнах как в България музикантите предпочитат повече да "посвирват" и не поддържат сами уменията си така, както го правят в държавите, където това е бизнес и има реален музикален живот.
7. Спомен за Ела Фицджералд
На едно от изданията на фестивала "Бразобразие", които организирах, успяхме да поканим президента на международната тромбонова асоциация и самият той велик музикант Джигс Уигам. Вечерите ми гостуваше вкъщи. Седнали сме, пийваме си ракия и си говорим. Той е записвал с Франк Синатра, Ела Фицджералд, с кой ли не. Част от каймака на джаза на Америка. В един момент го помолих да ми разкаже нещо за Ела Фицджералд, понеже аз съм страхотен неин фен. И тогава видях в един миг как този човек, който бе изключително сладкодумен и разказваше страхотни истории, се разплака като малко дете. И плака дълго време. Единственото, което успя да каже, бе: "Ето това е най-скъпият спомен от моя живот. Защото тя бе най-добрият и талантлив човек, когото съм срещал".
8. Трогателна среща в "Балкантон"
Това е своеобразно продължение на предната история. Веднъж, работейки по моите проекти, свързани с творчеството за дядо ми Йосиф Цанков, говорих с творческия директор на "Джаз ФМ" Светльо Николов. И той ми каза: "Знаеш ли, добре е да отидеш до "Балкантон" и да се видиш с една дама, която навремето е била назначена там от твоя дядо". И реших, че е добре да отида и да се поговоря с човек, който е познавал дядо ми, някой различен от майка ми, от композиторите, от музикалния свят. Отидох да й подаря диска "Онзи вятър от първата среща", да се запозная с нея. Насреща ми излезе една дама с насълзени очи, дори не погледна диска, а ме гледаше само в очите и ми каза: "Мило момче, искам само да знаеш, че твоят дядо беше най-добрият човек на света. От него струеше само доброта".
