С площ от 1,098,581 км², многонационалната държава Боливия е пета по големина в Южна Америка, като се разпростира от покритите с екваториална гора равнини в басейна на Амазонка до извисяващите се до 6542 м ледени върхове на Андите. Разнообразието на пейзажите ѝ е ограничено само от липсата на излаз на море (загубен във Войната на Пасифика), като единствената друга онеправдана по подобен начин държава в двете Америки е Парагвай. За сметка на това Боливия си има цели две столици – Сукре е конституционната и юридическата, а Ла Пас – административната. Жизненият ѝ стандарт пък е значително по-нисък от българския, което я превръща в идеална туристическа дестинация. Самият аз кръстосвах почти два месеца из страната по време на моето пътешествие из континента, започнало в Буенос Айрес (Аржентина) и преминало през Патагония, Чили, Перу, Боливия, Уругвай, Парагвай, Бразилия и Еквадор и завършило в Колумбия. А ето и някои от най-забележителните места в Боливия.

"Кретасико" – "Джурасик парк"

Парк "Кретасико" се намира в покрайнините на столицата Сукре и е дом на една от най-големите колекции на отпечатъци от стъпки на динозаври в света. Той представлява тематичен парк, който включва музей, посветен на откритията в региона, и колекция от скулптури на динозаври в естествен размер. Истинската атракция обаче е една огромна отвесна варовикова плоча с височина 1200 м, съдържаща отпечатъци от динозаври. Те били открити през 90-те години на XX век, когато компания, добиваща седиментни скали за производството на цимент, спряла работа точно преди съдържащия ги слой. Гравитацията и дъждът отмили оставащите седименти, изваждайки на показ 5055 напълно запазени отпечатъка от стъпки на 15 различни вида динозаври. Сред тях е и най-дългата в света 347-метрова следа от бебе Тиранозавър Рекс, известно като "Джони Уокър".

В цената на входния билет се включва прожекция на кратко видео и половинчасова обиколка с екскурзовод, след което ни оставят да щъкаме сами сред фигурите. Успявам да разпозная единствено Тиранозавър Рекс – все пак „Джурасик парк“ беше култов филм в моето детство. Иначе със своите размери (36 х 18 м) безспорно най-внушителна е репликата на титанозавъра. Учените определят тежестта им на около 90 тона, което ги прави едни от най-тежките същества, ходили някога по земята.

За мое огромно разочарование плочата със стъпките може да бъде наблюдавана само от платформа в парка, отдалечена на цели 150 м от нея. Добре, че някои от стъпките са с големина 80 см. По-рано се ходело до основата на скалата, но през 2010 г. голямо парче от плочата се откъртило, разрушавайки част от следите, и от съображение за безопасност пътеката до там вече е затворена. Е, как няма да се откърти, тази нежна седиментна скала е изложена на постоянното влияние на стихиите, а в допълнение на това и циментовата компания продължава усилено да копае.

„Гробището за влакове“

Край град Уюни се намира любопитна местна атракция, претъпкана със стари ръждясващи влакове: символ на създадено от хората величие, но също така и на разпад. Жп линиите били построени между 1888 г. и 1892 г. от британски инженери и обслужвали основно миньорските компании. Самите влакове били внесени от Обединеното кралство, а плановете били Уюни да се превърне в разпределително депо, свързващо множество градове. Това така и не се случило, защото през 40-те години на XX век минералите се поизчерпали, миньорската индустрия се сринала, а възникнали и конфликти със съседните държави.

Вследствие на това множество влакове били изоставени на произвола на стихиите, а комбинацията от сол и силни ветрове се оказала неблагоприятна за тези железни гиганти. Така се образувало „Гробището за влакове“. Гледката е особено пленителна по залез, когато корозиралите вагони заприличват на разхвърляни след битка и оглозгани от лешояди скелети на войници.

Туписа

Пътуването с автобус от Уюни до Туписа е приключение само по себе си. В тази част на света асфалтът явно все още не е измислен, а пътят може да бъде определен като „интересен“. Прашни коловози, виещи се по билата на голи хълмове, които от време на време се спускат стремително надолу, за да пресекат някоя река, разбира се - без мост, преди да продължат по следващия склон. При това са толкова тесни, че разминаването с насрещен автобус изисква пълно спиране и извършване на маневри като за френско паркиране.

С наближаването до Туписа пустинният пейзаж бавно се променя. Появяват се оцветени в различни нюанси възвишения и интересни скални образувания, скрити каньони и островърхи канари, а също повече зеленина и растителност – треви, храсти и ниски дръвчета, тук-там по някой голям кактус.

Местността съвпада напълно с представата за Дивия запад, от който всъщност е била част – тук от ръцете на боливийската армия загиват прословутите обирджии Буч Касиди и Сънданс Кид. През 1908 г. те срещнали Създателя си в миньорското градче Сан Висенте. За нас пък не е особено трудно да се въплътим в ролите на тези известни крадци, бягащи с бърз дилижанс от преследващите ги органи на реда, защото от прашасалия път се вдига пушилка, която навлиза на талази в раздрънкания автобус и за да е възможно въобще да дишаме, се налага да си поставим банданите върху носа и устата – същински крадци, криещи своята самоличност.

Сората и връх Ямпу

Сората е симпатично градче с население около 2000 души и няколко сгради със запазена колониална архитектура, разположени около красив централен площад с извисяващи се финикови палми. В туристическите брошури Сората се описва като „едно от онези места, където дори най-запаленият футболен фен би обмислил да се захване с йога“, а „неговата спокойна красота привлича туристи, които се нуждаят от релаксация“...

Аз обаче не съм такъв човек, дори не съм съвсем сигурен какво точно значи думата „релаксация“. Пристигам в Сората с цел, която е точно обратното на почивка. Наумил съм си да направя пешеходна обиколка на връх Ямпу. Той се намира в планината Кордилера Реал, част от веригата на Андите, и се извисява на цели 6360 м височина, а на местния език аймара името му означава „силен“. Изминаването на 91 км ми отнема 5 дни. Редуват се тежки дневни преходи с много изкачване и леденостудени (буквално) нощи, а най-високата точка е проходът Абра де ла Калсада – 5045 м. Най-голямата трудност идва от факта, че Боливия просто не е страна за самостоятелно планинарстване – хижи няма, нито маркировка или каквато и да е друга туристическа инфраструктура. Палатка, спален чувал, шалте, храна, котлон и всичко останало си го носиш на гръб, а ако се случи инцидент, разчиташ само на себе си. В крайна сметка откриващите се зашеметяващи гледки към покритите с ледници гиганти и проблясващите в основата им сапфиреносини и изумруденозелени езера компенсират всяка изгорена калория и всяка пролята капка пот.

Тариха

Сан Бернардо де ла Фронтера де Тариха е основан от испанските конкистадори през 1574 г. и се слави със средиземноморския си климат, който контрастира със суровия студ на Алтинплано и с влажната жега на Амазонския басейн. Средиземноморското усещане е още по-осезаемо в историческия център на града с редиците внушителни палми на централния площад и множеството запазени колониални сгради. Сред тях изпъква Каса Дорада – боядисана в златисто и сребристо постройка с десетки статуи, опасващи покрива ѝ.

Като всеки уважаващ себе си южноамерикански град, и Тариха си има статуя на Исус Христос, разположена на хълм над града. Тук обаче са проявили оригиналност и тя не е в стандартното бяло, а от сив гранит. На една витрина пък забелязвам доста смущаващ постер – разпънато на кръст прасе, – промотиращ „Първия фестивал на Прасенце на кръст“, провеждащ се на 27 май.

Безплатният Музей за археология и палеонтология изненадва приятно. Може да се похвали с доста добра колекция от скелети на праисторически животни – мамут, глиптодонт, огромна саблезъба мечка, броненосец, дори сгърчени човешки мумии и разбира се, динозавър. Както веднъж се изрази един мой приятел: „Всеки музей трябва да има поне един динозавър ... и нещо уникално“. 

Руренабаке и Национален парк "Мадиди"

Руренабаке е малко градче, разположено на Рио Бени, с 4-5 успоредни и още толкова перпендикулярни на тях улички, а по тротоарите растат кокосови палми. Къщите са ниски, с ламаринени покриви, атмосферата – летаргична. Единствената причина хората въобще да са чували за него е близостта му до Националния парк "Мадиди". Той е основан през 1995 г., има площ от 19 000 км² и обхваща голям диапазон от животински хабитати – от покрити с ледници върхове в Андите с височина 6000 м до горещите тропически гори около Рио Мадиди и Рио Туичи. Изследователите определят "Мадиди" като парка с най-голямо биоразнообразие в света, както и с най-много защитени видове. На неговата територия са забелязани над 1250 вида птици (14% от всички видове на Земята), 250 бозайника, 500 вида риби и над 120 000 вида насекоми.

Първата среща с джунглата е като сблъсък със зелена стена – заплашителна и непристъпна. Чувстваш се уязвим и напълно дезориентиран, навсякъде изглежда еднакво и непроходимо, а въздухът лепне от влага. Със залеза на слънцето комарите се ожесточават и се струпват на рояци. Дългите крачоли и ръкави и шапките помагат донякъде, но на сутринта по пръстите и външната страна на дланта ми преброявам по над 100 ухапвания на ръка. Жестока работа!

Причината въпреки това туристите да продължават да се стичат тук е изобилният животински свят. Когато след няколко дни се добираме до връзка с интернет и пускам публикация в социалните мрежи: „Диви прасета, каймани, капибари, пирани, анаконди, розови делфини, колибри, тукани, различни видове маймуни и хиляди комари... Навън е истинска джунгла!“, приятел коментира: „Ако не знаех, че пътуваш на прекрасни места, щях да си помисля, че си прекалил със специалните хапчета“.