Името на Иван Николаевич Денкоглу носят централна столична улица, пресичаща бул. "Витоша", и най-старото светско училище в София - намиращото се съвсем наблизо 127-о СУ, което е вече на 182 г. Но историята и делото на този родолюбец, голям дарител и покровител на просветното дело в България, незаслужено тънат в забрава.

Иван Ненов Денков е роден на 30 ноември 1781 г. в софийското село Балша в семейството на бедния шивач Нено Денков и съпругата му Мария. Малко по-късно семейството се премества в София, но шивашката работа на бащата не потръгва и малкият Иван трябва да работи като слуга в хан в махалата „Капана“ (около днешната Съдебна палата). Скоро Нено умира, а болнавата майка не може да изхранва себе си и сина си и решава да прати момчето при далечен роднина, който е калугер в Търновския край.

Мария Денкова с мъка е спестила 14 турски лири и ги дава на сина си. Години по-късно довереникът на Денкоглу - Сава Филаретов, описва раздялата между майка и син: „Сине, рожбо моя! Ти нямаш баща да се грижи за тебе. Аз съм болна и скоро ще умра. Ние нямаме никакъв имот. Само тия 14 сребърни парици ти давам като единствено наследство от твоите родители.“

Бедният юноша, който е надарен с остър ум и практически усет, не се застоява дълго при роднината. Заминава за Русия с гръцки търговци, които се установяват в гръцката колония в Нежин, Харковски край. Този град е близо до три граници - татарски Крим, Полша и Русия - и търговията върви отлично. Екатерина Велика е разширила правата на търговците и те дори имат свой собствен съд, а нежински гърци могат да пътуват свободно без паспорти из Руската империя и да внасят стоки без мито.

Вече преименувал се на Иван Николаевич Денкоглу, българският младеж бързо научава гръцки и руски език. Първоначално работи за гръцките си покровители, постепенно те му поверяват някои продажби, а след това и сделки на едро. Спечелил доверието им, той постепенно започва да се замогва и им става съдружник в някои търговски операции. След което започва да върти самостоятелна търговия с кожи и други стоки от турската империя - платове, пастърма, сирене в тулум, масло, жито, вълна, аби, шаяци и коприна.

Записва се като равноправен член на гръцкото братство, за да се възползва от търговските привилегии. Към края на 20-те години на XIX век Денкоглу се мести в Москва, където пристига като солиден търговец със значителен капитал (около 100 000 златни  рубли). Започва банкови операции и търговия със скъпите и любими на руската аристокрация сибирски кожи - от див самур, норки, сребриста и полярна лисица, белки, хермелин, сибирски пор и др. Впрочем, такава скъпа сибирска кожа той подарява на съпругата на Филаретов - Йорданка, която благодарение на този подарък е първата жена в София, към която се обръщат с „госпожа“. Мнозина софиянци тогава дори мислят това обръщение за собственото ѝ име.

До края на живота си Денкоглу само разширява бизнеса си - търгува с контрагенти в Берлин, Лайпциг, Прага, Виена, Будапеща. Поддържа отлични връзки с големите български търговци в Одеса Николай и Стефан Тошкови, както и с Николай и Константин Палаузови.

Иван Николаевич, който няма образование, отлично осъзнава ролята на училището и учението и насочва огромна част от силите и средствата си за подпомагане на образователната система в родината. В Москва се сближава с най-влиятелните руски учени славянофили и с българи, учещи в Русия. Сприятелява се и с Васил Априлов, поддържа връзки с Венелин, Погодин, Аксаков, Георги Раковски, Найден Геров.

30-те и 40-те години на XIX век са белязани с борбата за новобългарска (светска) просвета. Важен етап от нея е въвеждането на т.нар. взаимоучителна метода. Първото такова училище е открито в Габрово през 1835 г. от Априлов с финансовата подкрепа и на Денкоглу. 

А още през 1834 г. търговецът основава фонд от 15 000 златни рубли към Московския университет с изричното желание лихвите от него да поддържат обучението на един български студент годишно. Единственото условие е стипендиантите да се завърнат после в родината, за да са полезни на своя народ. Така с неговата стипендия учи Никола Михайловски, създател на прочутата еленска даскалоливница и баща на Стоян Михайловски. Вторият стипендиант на Денкоглу е прототипът на Тургеневия Инсаров от романа „В навечерието“ – свищовецът Николай Катранов.

По тази линия е и сближаването на Денкоглу с Филаретов. Последният следва философия в Московския университет, става негов довереник и по негово желание е първият учител в основаното от Денкоглу софийско девическо училище, за което търговецът дарява 30 000 златни рубли. То е издигнато в двора на църквата "Св.Неделя", а откриването му е през 1858 г. с тържествен водосвет в присъствието на софийския управител Хасан Тахсен паша, военните Сюлейман паша и Осман паша и австрийския консул в София Замеро. За съжаление, сградата изгаря напълно при големия пожар в София по време на освобождението на града през зимата на 1877-1878 г.

Освен това Денкоглу открива влог от 10 000 златни рубли в петербургска банка „за вечни времена за училищата в София“. След голямото земетресение в София пък изпраща 4000 златни рубли - да се купи брашно и да се раздаде на пострадалите. Към края на живота си основава фонд (10 000 рубли) за обучение на българчета в одеския Ришельовски лицей. Увеличава и фонда за Московския университет с още 1500 рубли.

Денкоглу снабдява българските училища с книги, учебници и учебни пособия. Създадената от него библиотека към софийското училище например по-късно служи за основа на Народната библиотека в София.

В знак на благодарност за делото на Юрий Венелин към българския народ след смъртта на руския българист (1839 г.) Денкоглу отпуска средства за поставянето на негов паметник на гроба и за издаване на първия том от съчиненията му - „Критически изследвания за историята на българите“.

В завещанието си пък определя над 5000 рубли за църквите в София, както и 2000 рубли, за да бъдат откупени от затвора осъдени за дългове бедни софиянци.

Живял през целия си съзнателен живот в чужбина, Денкоглу успява да се завърне в родината едва през 1857 г. Той е придружен от Филаретов и остава в България 2 седмици. Но не престава да се интересува и да следи културния напредък на София, а Филаретов често му пише за обстановката в страната и за нейното икономическо и културно развитие.

Иван Николаевич Денкоглу умира от инсулт на 13 май в Москва на 80-годишна възраст и е погребан в Пятницкото гробище. Големият родолюбец има огромно значение за българското Възраждане, а едно от най-точните определения дава Георги Раковски, който го нарича „благодетел роду нашему“, чието име „не само у настояще время заслужава дълбока признателност от страна на всекиго благовъзпитанного българина, но у веки веков, догде съществува българский народ…“