Честита нова учебна година, деца.

Иска ми се да сложа радостна удивителна и да продължа с: „Вие сте най-важното. Вие сте бъдещето“. Само че изтръпвам от лицемерието на тези думи днес.

Ако не са поредните смразяващи резултати от НВО и ДЗИ, ще са снимки от училища, настаняващи най-малките в мазета. И оценки на починали деца. А на фронта на учебните програми – нищо ново. В общи линии сменихме „стопанство“ с „икономика“ и си го преместихме от един клас в друг – „Под игото“, имам предвид. Гарнирано с военно обучение.

Междувременно обществото ни всеки ден изтръпва от новини за насилие и агресия, за безразсъдно шофиране, за престъпно безхаберие на всички нива и във всички сфери. Все си мисля, че е елементарно да направим връзката с онази система, през която преминаваме всички, поколение след поколение, и която е не просто обучителна институция, а среда за формиране на личности. Но ние упорито „тичаме право към пропастта, изпречили нещо пред себе си, за да не я виждаме“, ако разрешите да цитирам Паскал.

От най-ранна възраст децата прекарват по-голямата част от будното си време в училище.  Схващането на някои, че работата на училището е да преподава, не да възпитава, е израз на неразбиране на комплексната му функция и

абдикация от една от най-важните му роли.

На всички, които разбират това – а те не са малко, искрено и горещо се извинявам за обобщенията, с които неминуемо е белязан краткият ми опит да разгледам мащабен и най-вече, подчертавам, системен проблем. В никой случай не подценявам нито тежката и претоварена работа на учителите, нито ролята на семейството във възпитанието, нито неизбежните противоречия, които възникват между едните и другите. Изобщо не твърдя, че има просто решение; единствено, че за да търсим решения, преди всичко е нужно да разпознаем и да признаем проблемите.

А той е, че масовото училище е съпроводено със странични ефекти, които се отразяват все по-негативно на съвременния човек и обществото ни. В него младите хора всекидневно получават множество негласни послания, които

бавно и постепенно моделират характера и светогледа им

Ще си позволя само няколко щрихи – малка част от дълбоките, тлеещи опасности.

* Училището потиска личната отговорност и инициативност и приучава към подчинение. В този момент ясно чувам: „Моля?! Вижте колко непослушни са децата! Никаква дисциплина!“ Само че едното няма нищо общо с другото. „Непослушанието“ е механична ответна реакция тъкмо на опита на училището да ги подчини и да наложи авторитет по подразбиране. Колко често учителите – и изобщо възрастните – обясняват ясно и логично своите изисквания и общите правила и колко често просто ги заявяват, настоявайки за повече респект? Оттук произтичат множество последствия, които виждаме всеки ден. Огромна част и от сегашните, и от отдавна порасналите деца не възприемат правилата като необходими за по-добрия съвместен живот в обществото, а като произволни приумици, които е въпрос на чест да нарушават; много други са готови сляпо да следват заповеди и авторитети.

* Училището изгражда траен и вреден ученически манталитет. Вместо да създава мотивация за учене през целия живот, то със задължителността, отегчението и стреса успява още в началните класове да убие естественото любопитство и ищах за нови знания и умения. Свикваме да вършим нещата точно толкова, колкото ни задължават; да учим за следващата оценка и да работим за следващия отчет. Както детето не си дава сметка, че не учи за оценката или заради учителя, а за знания и за собственото си бъдеще, така и възрастният рядко осъзнава, че трябва да свърши качествено работата си не за да не ядоса шефа, а защото е важна и/или защото от резултатите зависят приходите на фирмата.

* Системата не се интересува от самото дете. Важни са физическото му присъствие, учебният материал, оценките. То вижда, че (почти) никой не се вълнува от бъдещето му – защото за всички е ясно, че това, което искат от него в училище, няма нищо общо с нещата, които ще иска животът.

Обемът не ми позволява да се впусна в недостатъците на учебното съдържание, но те би трябвало да са известни на всеки учител и родител. И да постигнем високи резултати на НВО, те пак няма да значат кой знае какво, защото просто не отразяват важните знания и умения. Да не говорим за последната мащабна реформа, когато нито попитахме децата искат ли задължително да избират профили след VII клас, нито след това се поинтересувахме от удовлетвореността на вече завършващите випуски по новата програма.

Нямам обяснение и за

преклонението пред Нейно величество Оценката,

но трудно мога да се сетя за нещо, което повече да опорочава процеса на учене. Тя първо, измества фокуса, и второ, поражда единствено стрес, а отдавна е известно, че в състояние на стрес ученето е практически невъзможно. Въпрос на елементарна неврология. И въпреки това огромна част от учителите използваха дори кратките присъствени периоди по време на пандемията не за да възстановят човешката връзка с учениците си или поне да преподават очи в очи, а за да… изпитват.

Не се вълнуваме от чувствата на децата и юношите, от вътрешните им страдания, от естествените им нужди дори. Много от учениците, дори най-малките, прекарват по цял ден в една стая. Всеки знае до какви проблеми във физическото и психическото състояние води това, и все пак то се случва – включително с одобрението на родителите им.

* Всичко това влече опасна дехуманизация и не, думата не е пресилена.

„Той просто хвърляше поглед на номера (как се страхувахме само от такива погледи!), никога не питаше за името.“ Спомняте ли си това усещане от ученическите години? Трудно ми е да повярвам, че номерата се ползват и до днес, макар за щастие, по-рядко. Обезличаването е първата и най-важна крачка към възможността за насилие. Година след година скритото послание е: личността ти няма значение. Ти си обект. Човекът до теб е обект. За този ефект изключително много способства и претръпването пред срама и вербалното (а понякога и физическото) насилие както у децата, които са подложени на него, така и у тези, които стават неволни свидетели, заставени да мълчат. Точно това е отдавна разкритата тайна на нацистките концлагери – и не само. Впрочем цитатът в началото на абзаца не е спомен от училище, а на Виктор Франкъл от Освиенцим.

Проблемът за самоубийствата сред децата е твърде болезнен и сериозен, поради което изтръпвам да не го омаловажа с беглото му споменаване, но темата за дехуманизацията не ми позволява да подмина поне един емблематичен случай. В софийска гимназия на учениците беше съобщено, че техен съученик от съседен клас се е самоубил. Информирани бяха, че желаещите могат да потърсят училищния психолог. И веднага след това им беше даден планираният за деня тест. Не знам за вас, но аз още не мога да го асимилирам.

Мисля, че е излишно да пояснявам в какво се транслира това отношение и по-нататък в обществото. Когато децата от малки не са свикнали да възприемат себе си и околните като незаменими, ценни и ценени личности, няма как да очакваме, когато пораснат, да отстояват себе си, да бранят правата на другите, да пазят всеки живот.

* В този ред на мисли огромна вина носи и обучението в някои конкретни направления като литература, философия, история, гражданско образование. Те биха могли да бъдат отлична възможност за опознаване на различни култури и мирогледи, ориентация в съвременния свят с неговите актуални проблеми и перспективи, изграждане на ценности, развиване на емоционална интелигентност и емпатия, умения за водене на дискусия. Вместо това сме ги свели до заучаване на факти и клишета и

безкрайно ровене в миналото

Визията за настоящето и бъдещето просто липсва. „Нормалното“, „своето“ е сведено до опасно тесни рамки, а всичко различно попада в категория „чуждо“, лесно транслиращо се като „заплаха“. Този аспект на учебното съдържание е задълбочено изследван в превъзходния анализ на Ани Маринова от 2015 г., но все повече имам чувството, че никой не го взема под внимание. Дори предмети като философия и гражданско образование са редуцирани до фактологична история и отново никой не се интересува от проблематизиране и разсъждения, да не говорим за съвременна тематика. Стигна се дотам, учител по литература да заяви, че млади хора на по 18-19 години нямат достатъчно жизнен опит, за да пишат есе. Оставям абсурда на твърдението да слегне.

„Когато се скъса черната нишка, тъкачът трябва да огледа цялото кросно, дори да види дали станът му не къса“, пише Халил Джубран.

В състояние на такава криза в обществото – критични нива на агресия,

критично ниска търпимост, критично безхаберие,

критична липса на критично мислене – е въпрос на време нишките да започнат да се късат неудържимо и необратимо. Далеч съм от мисълта, че за всичко е виновно училището. Но именно то е средата, в която израстваме всички, поколение след поколение. Неслучайно забележителният педагогически подход „Реджо Емилия“ се заражда в първите години след Втората световна война. Шепа хора в едноименния град просто осъзнали, че ако не искат още от същата трагедия, не могат да си позволят да продължат да възпитават следващите поколения по същия начин. Иначе казано, ако искаме децата ни да растат свободни и отговорни личности, трябва да се отнасяме с тях като такива. Ако искаме да уважават другите, да зачитат чуждото мнение и воля, да не им хрумва да посегнат на живо същество - да се държим така с тях самите от най-малки.

Знам, че не можем за ден или година да решим и част от описаните проблеми, още повече че те пропиват от десетилетия и не само в нашата страна. Няма да променим света от раз. И все пак…

 … ако се вгледаме малко по-внимателно в условията, в които се формират децата ни, и спрем да нехаем за негласните послания към тях;

… ако осмислим визията си за бъдещето като общество и преразгледаме философията и приоритетите си в образованието;

… ако виждаме всяко дете срещу себе си като човешко същество и субект на правото на образование, а не обект на бездушна система;

… ако си дадем сметка, че да поставим детето в центъра, не означава да приложим индивидуален подход, за да постигне унифицираните, избрани от нас цели, а да се вълнуваме от неговите интереси, стремежи и мечти;

… ако вместо да противопоставяме учители на родители и да говорим за санкции, започнем да обсъждаме най-болните проблеми като равнопоставени партньори в съвместна мисия;

… ако си спомним, че за отглеждането на едно дете трябва село – и това не значи помощ в ежедневните грижи, а осъзнаване, че то израства сред посланията и примера на цялата общност;

… ако всеки от нас още днес започне да разговаря повече с детето си, да се интересува от него и от неговите интереси, желания и потребности и да изисква от конкретното училище да прави същото, макар да не може да промени цялата система…

… може би все пак ще променим света – или поне света на едно дете.

Защото и най-дългият път започва с една малка крачка.

Деца, вие наистина сте най-важното. Вие сте бъдещето. Как само ми се иска да ви дадем настоящето, което заслужавате.

-----

*Ирина Манушева е философ, преводач и майка на три деца. Вярва, че всеки от нас е отговорен за света, който завещаваме на децата си, и за децата, които завещаваме на света.