Денят - нетипично за Лондон, е слънчев. Един вторник на 1989 г. Журналистката на Би Би Си звъни на домашния телефон, без да обясни откъде има номера. "Какво е да знаеш, че току-що си осъден на смърт от Аятолах Хомейни?", пита тя. Беше слънчев вторник, но въпросът изключи светлината, пише през 2012 г. в разказ за себе си, но в трето лице, Салман Рушди. Без да съзнава, отговаря на журналистката: "Не е хубаво усещане". Но наум си казва - мъртъв съм.
Затваря телефона и хуква надолу по стълбите от последния етаж на дома си в Лондон. Прозорците в дневната имат дървени капаци и той - колко абсурдно, ги залоства. После заключва външната врата.
Денят е Свети Валентин, но с жена му - писателката Мариън Уигинс, вече са отчуждени. Пет дни по-рано тя му е казала, че е нещастна в този брак. Женени са от една година, но и той знае, че е било грешка. Когато обаче започват да обсъждат какво да се прави, тя казва: "ние".
После обичайността се връща в деня. Идва кола на Си Би Ес, за да го откара в студиото за предварително участие в сутрешния блок чрез сателитна връзка. "Трябва да отида. Това е живо предаване. Не може просто да не се появя", решава той. По-късно трябва да иде на погребението на Брус Чатуин (писателят) в гръцката църква на ул. "Москва". "Какво ще правим с погребението?", пита Мариън. Той не знае. Отключва вратата, излиза, качва се в колата и тя го отвежда. В този момент той не знае - поради което моментът не му изглежда съдбоносен - че
няма да се върне в тази къща
в следващите три години.
В офисите на Си Би Ес той е голямата новина на деня. Хората в нюзрума и на различните монитори вече използват думата, която скоро ще увисне като камък на шията му - фатва. Някой му дава изпечатани двете изречения, които ще решат следващата част от живота му. Старото му аз иска да спори с думата "осъден" - това не може да е присъда, няма съд, няма права над него. Но новото му аз знае, че старите навици вече нямат значение. Оттук нататък той няма да е Салман, както го знаят приятелите му, а Рушди, авторът на "Сатанински строфи" (заглавие, което според него е изкривено от махането на определителния член). "Сатанинските строфи" е роман. "Сатанински строфи" са строфи, които са сатанински и той е техният сатанински автор. Ето колко лесно е да се изтрие миналото на един човек и да се изгради негова съвсем нова версия.
Наблюдава журналистите и размишлява - така ли хората гледат тези, които са осъдени на смърт. Един чуждестранен кореспондент идва дружески при него. Пита го как да разбира Хомейни - дали е просто изхвърляне или истинска опасност. О, не се тревожете прекомерно, казва му журналистът,
той всеки петък осъжда и американския президент
на смърт.
В ефир, когато го питат как ще отговори на заплахата, Рушди казва: "Съжалявам, че не написах още по-критична книга". И до днес е горд с тези си думи. Те са самата истина. Досега не е смятал, че романът му е критичен към Исляма, но щом една религия има такива водачи, то сигурно заслужава малко критика.
След интервюто му казват, че жена му е звънила. Обажда се вкъщи. "Не се връщай тук - казва му тя. - На тротоара те чакат 200 репортери". Решава да отиде в литературната агенция и там да се срещнат. Вътре всеки телефон звъни и всеки разговор е за него.
Установява, че не може да мисли напред, че няма идея какъв ще бъде животът му оттук нататък. Може да се концентрира само върху най-непосредственото, а то е погребението на Брус Чатуин. Но наистина ли смяташ, че е редно да отидеш, пита го агентът Гилън. Брус е близък негов приятел. Така че - да, това е решението.
Службата е на гръцки. Стават, сядат, свеждат глави, стават, после сядат отново. Мирише на тамян. До тях са Мартин Еймис и жена му. "Тревожим се за теб", казва му Еймис. "И аз се тревожа за себе си", отвръща му той. Зад него седи Пол Теру. "Предполагам, че другата седмица пак ще сме тук, но за теб, Салман", казва му той.
Пред църквата има само двама папараци - писателите не са от техния контингент. С напредъка на службата обаче журналистите почват да се увеличават. "Но вие не разбирате, аз съм от "Телеграф", специално ме изпратиха тук", възмущава се един от тях на отказания коментар. "Пръждосвай се", отвръща му Гилън. "Не можете да ми държите такъв тон, аз съм завършил частно училище", казва му журналистът. Това е всичката комедия за деня.
При сина му вече го чака полиция.
"Чудехме се къде сте, сър",
казва му полицаят. В следващите месеци и години пазителите му понякога ще нарушават правилата, за да му помогнат. Ще го заведат на кино, но когато светлините угаснат. И ще го изведат, преди да светнат отново. Водят го полицейските спортни площадки, за да бъде за кратко обикновен баща. E, стават и грешки. Веднъж са на гости на Ханиф Курейши и тъкмо палят колата, когато Курейши изскача на улицата с голям пистолет в ръка: "Ой! Чакайте! Забравихте си пищова".
Вече изведен в Уелс му казват, че трябва да си измисли име. Неговото вече е име, което не може да бъде изричано - с него не може да наеме къща и да гласува. За да защити демократичното си право на изразяване, трябва да жертва демократичното си право да избира своите управляващи. Трябва да се откаже и от произхода си, защото новото име не бива да е азиатско - хората, казват му, понякога събират две и две.
Пробва да комбинира имена на любими писатели - Владимир Джойс, Марсел Бекет, Франц Стърн. Накрая избира първите имена на Конрад и Чехов - Джоузеф Антон. Това ще е той в следващите 11 години. Конрад, създателят на пътешественици в сърцето на мрака и поне един безсмъртен страхливец, криещ се от срама си. И Чехов, майсторът на самотата и меланхолията. Конрад му дава мотото, за което ще се държи здраво като спасителен пояс в следващите години. В "Негърът от "Нарцис", морякът Джеймс Уейт, болен от туберкулоза, бива питан от друг моряк защо е тръгнал на такова дълго пътуване, като знае, че е болен. "Е, трябва да живея докато умра, нали?", отвръща Уейт.
В неговите обстоятелства въпросът звучи повече като команда. "Джоузеф Антон - казва си той. - Трябва да живееш, докато умреш".
---
Това е малка част от текст, публикуван от Салман Рушди в "Ню Йоркър" през 2012 г. След като в последните години в голяма степен бе нормализирал живота си и отново се появяваше на публични места, Рушди бе нападнат и тежко ранен от млад американец от ливански произход. Нападателят му не е чел "Сатанински строфи", но не харесва Рушди. Тези дни "Ню Йорк Таймс" съобщи, че писателят започва мъчително възстановяване, като все още има опасност да загуби зрението на едното си око.
