“Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят.
Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те.
Христа, 17 мая 1876, "Радецки"
България покланя днес глава пред делото на Христо Ботев и всички, загинали за свободата и независимостта й. Ботев не се поколебава да тръгне почти на сигурна смърт, сливайки в едно думи и дела. Днес хиляди българи ще отдадат заслужено на смелостта му и безусловната любов към България на всички, загинали за родината. В 12 часа звучаха сирените в цялата страна. Стотици граждани от цялата страна се качиха тази сутрин на връх Околчица, за да отдадат почит на Христо Ботев и неговата чета. Жителите на Калофер - родния град на Ботев, ще се съберат на поклонение. С военни почести от Националния музей "Христо Ботев" ще бъде изнесено знамето на Ботевата чета. Цяла седмица Враца отбелязва с различни прояви в рамките на Ботевите дни делото и творчеството на поета. За 76-и път се организира и националният поход "По стъпките на Ботевата чета от Козлодуй до Околчица" с близо 1800 участници, 1400 от които ученици.
Ботев пада убит на връх Околчица преди 148 години на 1 юни след неравна битка с башибозушки отряди и редовна войска. Четата е слязла на Козлодуйския бряг само 3 дни по-рано, предвождана от Ботев - "Хубав като Аполона, страшен и войнствен като Марса", както пише Никола Обретенов.
За тези събития разказва и капитанът на "Радецки" Дагоберт Енглендер:
„Сега вече, като излязоха всички, последва една живописна и в същото време възвишена сцена. Цялата българска чета се разположи в живописни групи по хълмистата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже на мен се показваше много повече, отколкото тя беше в действителност. Тогава се раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение – вероятно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свето отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си… Тогава се издигна пак попът, хвана байрака и с друг един предмет, който държеше в дясната си ръка, благославяше, види се, поборниците за свободата.
Мисля, че това беше кръст: аз не можах да видя с просто око, а да взема бинокъл не намерих за уместно. Сцената беше тържествена и трогателна. След това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев застана на високото място и захвана да говори реч, която се продължи две-три минути. След това извика се едногласно: „Ура (да живей) България, ура, ура!”, толкова силно и радостно, че ние, моряци и военни, които различаваме нациите, гдето знаят да викат ура и гдето не знаят, казвахме помежду си:
-Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация.”
