Една от най-прочутите литературни фрази – „Адът – това са другите“, звучи от две столични сцени през настоящия театрален сезон. Неин автор, който я прави крилата чрез един от героите си в пиесата „При закрити врати“, е френският писател и драматург Жан-Пол Сартр, водеща фигура на европейския екзистенциализъм – влиятелно течение във философията и литературата през първата половина на ХХ век. Творбата, създадена през 1944-та, по френски остроумно и с визионерски попадения търси отговорите на изначални въпроси на човечеството, което по някакъв (не толкова) странен начин я прави сродна с появилата се 11 години по-късно пиеса на Бекет „В очакване на Годо“ и относително по-скоро излязлата, в зората на новия век, „Хотел между тоя и оня свят“ на Ерик-Еманюел Шмит (1999).
Какво е вечността? Ако има нещо отвъд чертата, как да го наричаме, щом не е живот? Има ли и там някаква йерархия? Предопределят ли постъпките ни на тоя свят съдбата ни в отвъдния? Възможно ли е изкуплението? Защо другият, чуждият винаги е заплаха? Всеки ли рано или късно си намира майстора? Постижимо ли е, тук или там, да съществуваме съвместно без болезнена конфронтация и оголени зъби? Множество въпроси може да формулира съзнанието в глъбините на този великолепен текст според нагласата, с която го „разчитаме“. Особено в дни като нашите – след пандемичните ограничения, отчуждили ни още повече сред панелната джунгла; с войните, които събират в абсурдно съжителство екстремното и страшното с обичайната нормалност на ежедневието…
Известният режисьор Стоян Радев дебютира с това заглавие на камерната сцена на театър „Възраждане“, превръщайки я във футуристична чакалня, в която попадат един млад мъж и две млади жени. След първоначалното стъписване журналистът Жозеф Гарсен (Йордан Ръсин) се убеждава, че в луксозния ад няма дяволи, въоръжени с копия, и казани с горещ катран. Ситуацията е като в живота, с тази разлика, че е завинаги. Което не й пречи да е интензивна и динамична. Холеричният герой на Ръсин, само привидно хрисимата пощенска служителка Инес на Мариана Жикич и шармантната светска кокетка Естел на Виттория Николова скоро ще разберат, че събирането им заедно в помещението, подобно на „ръкав“ в летище, не е случайно. Тук всички опити за усамотение и интимност (ярка еротична сцена между Гарсен и Естел) са обречени на съда на чуждите очи. В реалния живот всеки е бил нечий убиец – морален или физически. Коварният замисъл на (не)битието е всеки да се превърне в палач на другите двама, ровейки в най-мрачните им тайни. Взаимното им опознаване ще доведе до разкриването на непростими престъпления и катарзис на покаянието. А финалът е почти оптимистичен – след осъзнаването компанията избухва в смях и се завихря в обща прегръдка. Целта на режисьора Стоян Радев, както сам той признава, е да постигне лечебен ефект, а не да форсира напрежение в и без това озъбения ни делник.
Сценограф на този експресивен спектакъл е Никола Тороманов, музиката е Емилиян Гацов-Елми, хореографията – на Теодора Попова. Преводът на пиесата е на Мария Коева.
Другата актуална постановка на пиесата „При закрити врати“, която се играе в Сити Марк арт център, е на режисьора Камен Коев, възпитаник на проф. Надежда Сейкова в театрален колеж „Любен Гройс“. Концепцията на неговия ад е класическа – позлатени мебели и бронзови фигури, ясно разчетени персонажи, а двамата млади виолончелисти в дъното на сцената, Ая Коева и Денислав Караатанасов, с фрагменти от Вивалди и Бах до 2Cellos създават у зрителя усещането за вечност с тази разходка из историята на музиката. Тук Жозеф Гарсен на Борис Коев (възпитаник на проф. Румен Рачев по куклено актьорско майсторство в НАТФИЗ) не е така агресивен и изнервен в неизвестността – той е улегнал мъж, търсещ отговор на личните си съмнения по отношение на себе си, с добре намерени смислови акценти в изработката на ролята, който така ще произнесе „Адът – това са другите“, че да не можем да подминем тази констатация. Инес на Марияна Коева е силната фигура, концентрирала у себе си изначалната злост на характера с мъдростта на простолюдието. Естел на Тони Христова е по-скоро капризно дете. С помощта на голямо огледало, поднасяно от пиколото (Здравко Здравков), който не е склонен да отговаря на въпросите на клиентите, всеки от героите на моменти има „прозорец“ към земния свят, за да види как неговите приятели/врагове преживяват отсъствието му. Камен Коев и Марияна Коева са съпрузи, едни от основателите на частния Арт театър. Съвпадението на имената с останалите Коеви в спектакъла е чиста случайност. Този спектакъл се играе по превода на Силвия Георгиева.
Следващите представления на версията на режисьора Стоян Радев в театър „Възраждане“ са на 23 декември, 6 и 27 януари, а „При закрити врати“ на Камен Коев в Сити Марк ще има показ на 12 януари.
