Интересни философски и сценични дилеми постави международният театрален фестивал „Варненско лято“ тази година. „Зловещата долина“ на немския писател Томас Мелле и „Портрети на неизвестното“ на Явор Гърдев провокираха размисли по важен въпрос като човека и неговите избори насред технологичния прогрес. А успоредно и как такава огромна тема да бъде представяна чрез театър.
В „Зловещата долина“ актьорът на сцената е един – робот, копие на Мелле. Поставен на стол, той разсъждава, пее (чрез записан човешки глас), движи глава и крайници. Самият Мелле участва чрез документални кадри на екран. На финала няма кой да се поклони - публиката просто е поканена да разгледа робота. Това е добре, тъй като наблюдавайки отдалеч, някой зрител може да сметне, че актьор е нахлупил маска.
Темите на пиесата са изкуственият интелект, синхронът му и сблъсъкът с реалния човек. От исторически препратки в нея може да се научат доста неща (за един от изобретателите на компютъра Алън Тюринг, за разработките на изкуствен интелект в наши дни и т.н.). Ако човек обаче не е изчел поне 10 книги по тематиката, ще скучае. За да му харесат монолозите на робота и Мелле, трябва да е повече философ, отколкото театрален зрител - на сцената просто не се случва нещо особено.
При „Портрети на неизвестното“ (продукция специално за фестивала) се случва. Има и цял актьор. Иван Бърнев стои в нещо като команден пулт, с него се движи по релса. Има и екран, показващ космоса или монолога на Бърнев. Звучи опера (Ина Кънчева и още две музикантки). Сценична скука (почти) липсва. Поставено в двора на Археологическия музей, като цяло представлението е приятно изживяване. Само дето никой не може да разбере какво точно иска да каже авторът (сверих го го с няколко зрители после). Бърнев e клониран, живее в доста епохи едновременно – от далечна звезда спасява човечеството, ама как, не е много ясно.
Така или иначе и двете представления не са удар в десетката, но си струват. Все с нещо публиката е обогатена. Очевидно много сложните теми на бъдещето не са лесна хапка за театъра.