Двама антиконформисти в изкуството – драматургът, писател и режисьор Йордан Славейков и Августина-Калина Петкова – актриса в Младежкия театър, но позната повече от независими сценични проекти, за пръв път се обединяват в съавторството на спектакъл, поставящ бодливи въпроси, на които е трудно да се отговори, още повече пред публика. Защо България е на първо място в Европа по аборти на глава от населението? Защо една жена решава да се лиши от шанса да стане майка? Как този акт е белязал по-нататъшния й житейски път? Дали политическият, обществен и културен контекст влияе на избора да прекъснеш или не едно съдбовно очакване? Каква е тук „поддържащата“ роля на мъжа?... Въпроси, които неочаквано придобиват нова, глобална актуалност с решението на Върховния съд на САЩ да ограничи конституционното право на жените в страната да абортират.
В тази по принцип неблагодарна тема, но в национален мащаб, дълбае документалната пиеса „Ембриони“, поставена от Славейков в камерното пространство на столичното I AM Studio на ул. „Раковски“ 149. Той би трябвало да се води и автор на текста, но още в началото на представлението заявява, че всъщност автори са 10-те жени, разказали своите истински истории. Истории, случили се у нас от 50-те години до днес, разтърсващо драматични или „редови“ – нормална част от ежедневието в едно не съвсем нормално време. „Получих истории за лекарска жестокост, за предателство от страна на майката, за насилие, но и за аборт по спешни медицински причини. Истории за взети решения, за които от дистанцията на времето се съжалява. Но и такива, за които няма никакво съжаление“, споделя режисьорът, който в реалността на спектакъла е и актьор. За него темата за абортите отдавна е важна по чисто лични, сантиментални причини: мнозина някога са съветвали майка му, която е имала вече две по-големи деца, да го „махне“. Славейков не казва какво е трябвало да преодолее у себе си, за да се разкрие докрай пред зрителските погледи, но със сигурност не му е било лесно. Да си без броня пред чуждите очи не е кокетство, понякога боли. Макар че на него в спектакъла се пада по-лесната роля: ироничните свързващи коментари за социално-политическия „фон“, на който се развива всяка от историите. По-трудната роля, разбира се, е за жената, за Августина-Калина, която от първо лице ги съпреживява на сцената в своите десетина миниатюрни „моноспектакли“.
И тук трябва непременно да уточним: да, пиесата „Ембриони“ е документална, създадена е по действителни случаи. Но родилото се от нея представление не е документален театър, поне не от типа вербатим театър, който познаваме: когато предварително записаният автентичен текст се „подава“ в ушите на актьора по слушалка, а той механично го възпроизвежда, без да „играе“. Августина-Калина играе и още как: искрено, без инфантилни емоционални изблици – героините й са улегнали с хода на годините, но връщането към онези моменти винаги докосва някаква тънка струна у тях. Затова вълнението държи и зрителя дълго след утихването на аплодисментите.