Любовта има много лица. Понякога идва мърлява и негримирана, безхитростна и неподвластна на етикетиране. Идва непоканена, хваща ни неподготвени, преди още да сме се събудили от живота, проспиван като сън. Тогава все повече усещаме, че любовта може да се роди не непременно между мъж и жена, а просто между едно човешко същество и друго.
Така изглеждат нещата в знаменитата пиеса „Прашка“ на големия руски драматург Николай Коляда, който се спуска към социалното дъно, за да намери скрити бисери, заровени дълбоко в тинята на пост-съветската действителност. Всъщност текстът е създаден още през 1989-а, отхвърлен е от художествените комисии в СССР и по неведоми пътища се появява на бял свят първо в репертоарния театър на Сан Диего – пост-съветски са последващите реализации. Бързо след промените руският театър припознава пиесата, а през 90-те тя е поставена и у нас от режисьора Георги Михалков във Варненския театър с изумителния Стоян Радев, чиято актьорска пластичност мнозина откриват именно с ролята му тук. Така България се нарежда сред няколкото страни – заедно със САЩ и Русия, още Германия, Италия, Литва, Швеция, Сърбия, където започва да се играе тази пиеса, често определяна като скандална.
„Прашка“ не заслужава ни грам лоша слава – защото всъщност не е скандална, а радикално честна и до болка оголена по отношение на човешките мотиви и чувства. След повече от 25 години великолепният текст отново излиза на българска сцена – в независимото пространство I Am Studio. Този път дързостта е на режисьора Йордан Славейков, който мечтае да го осъществи от студент, но, както често се случва, нелепици осуетяват намеренията или пък просто човек се оказва все още неготов. Моментът идва сега и явно така е трябвало да стане за добро – днес творбата придобива нова острота и универсалност с все по-бруталните прояви на нетърпимост към другите и различните в глобалния социум.
…Миниатюрната сцена на I Am Studio е решена клаустрофобно, аскетично, тя е почти празна, само по пода се валят две-три недопити бутилки. Изведнъж импровизираният вход на жилището бива почти задръстен от инвалидна количка: домакинът – сакатият просяк Иля, се прибира от работното си място пред супера, подкрепян от непознато съседско момче, Антон. Иля, чиито нозе са ампутирани след злополука, припечелва от съчувствието на съгражданите си, които го смятат за ветеран от Афганистан. Той не ги опровергава, но и не им прави мили очи: с всички е зъл, гневен, дръпнат – Антон отдавна го е наблюдавал и изучавал. За своите персонажи режисьорът Славейков е избрал млади и почти непознати, но много интересни актьори: Йордан Върбанов (Иля) и Преслав Търпанов (Антон). Дамското присъствие в спектакъла – „блудницата“ Лариса, е ярката Августина-Калина Петкова.
Подобно на съвременен Достоевски, Коляда се спуска към човешките низини, за да търси измеренията на душата, и Йордан Славейков умело го следва. Има много от Достоевски и в пиесата, и в тази постановка: в клаустрофобната атмосфера, екзалтацията и саморазрушителните пориви на героите, дори в някакво на пръв поглед замаскирано богоборчество и боготърсачество. И на диалога, накъсан и нахъсан с нерва на инфарктното ни време, на места не липсва богатата, разточителна фраза в стила на класика… В съня на Иля се усеща далечен полъх от есенцията на „Престъпление и наказание“; и в сънищата, и в битийната реалност на персонажите звучат екзистенциални теми, характерни за творчеството на Достоевски, но не само: за смъртта, за изследването на границите на позволеното, за порива към убийство и самоубийство, за разкаянието и прошката. И че към човека трябва да имаш милост, да не проявяваш безсмислена жестокост, защото, както е казал великият писател, или всички са виновни за всичко, или никой за нищо не е виновен… Толкова много неща има в този час и нещо театър.
Образите в спектакъла са разработени от режисьора и актьорите с тънко психологическо проникновение, а мултимедията внася елемент на съновидение в цялата история. Между двамата млади мъже се поражда някаква странна близост, приятелство, съучастие. Озлобеният аутсайдер харесва мълчанието на хрисимият редови младеж, но те започват и да си говорят, да си споделят, да разказват сънищата си, дори попадат…в един и същи сън. В един момент между тях се случва нещо. Реален или въображаем, сбъднат или пожелан, наяве или насън е техният любовен миг? И пиесата, и спектакълът, оставяйки свобода за тълкувания, предприемат деликатен поетичен подход към този повратен момент, от който отношенията между Иля и Антон вече няма да са същите. Сякаш внезапно и за кратко ангел им помахва с крило – единият ще го приеме у себе си, другият ще се уплаши и ще прояви неочаквана безсърдечност, а когато преосмисли – ще е късно…
Този чувствен текст на Коляда не се разгръща в „абаносова кула“: той е обагрен в мрачните краски на социалната действителност, озъбваща се оттук-оттам в диалога. Не само заради недъга си Иля е развил непоносимост към лицемерието на обществото; неслучайно той крие прашка в стаята си, с която стреля по прозорците на самодоволните, повярвали си, че са започнали да живеят много добре…
Превъплъщението на Йордан Върбанов е най-малкото за актьорска номинация. Той преминава през сложните душевни състояния на своя Иля със себераздаване и лекота: в началото преднамерено груб и експанзивен в пиянството и негативизма на героя си, после с все повече топлота и обраност в жестовете на обич и отчаяние на човек, прикриващ непогалена уязвима душа. Преслав Търпанов като Антон започва по-сковано, но в хода на действието и той се променя устремно с (д)еволюцията на своя персонаж. Като жена от роман на Достоевски Лариска на Августина-Калина е експресивна, екзалтирана, стигаща на моменти до изстъпление. Тя сякаш се раздира, предлагайки тялото си на Иля, и избухва наранена, когато за пореден път е отхвърлена; материалният интерес да присвои апартамента му изглежда съвсем на втори-трети план…
„Това е пиеса за изборите, които правим, и за които плащаме висока цена. Това е пиеса, която ни приканва да се вгледаме в другия и да се опитаме да го разберем, вместо да го съдим. Това е представление разговор, то търси отговори на въпроси, които често не задаваме на глас“, споделя режисьорът Йордан Славейков, комуто принадлежи и преводът на текста. Сценографията, костюмите и мултимедията са на Теодор Киряков, музиката – на Христо Намлиев. Следващото представление на „Прашка“ в I Am Studio на ул. „Г.С. Раковски“ 149 е на 13 януари 2025 г.
