„Бях в Берлин, когато започна пандемията, имах опция да остана или да се върна. Върнах се — каза писателят Георги Господинов в студиото на „Тази събота“ по bTV. — Живея, наблюдавайки това, за което съм имал писал във „Времеубежище“ - вече се случва непрекъснато. Не ми се щеше да стане толкова бързо“.
Господинов съобщи, че е написал книгата с идеята всички да бъдем подготвени за започналите процеси на разпад, но просто не знаел, че толкова бързо ще стигнат толкова високо ниво. „Писателите са по-глупави от книгите си“, призна той.
Според автора в момента сме в ситуация на остър дефицит на бъдеще и затова различните европейски държави правят референдуми за миналото. Това е опасно.
„Аз съм от поколението, в което, докато растяхме, ни обещаваха бъдеще. Ние живеехме с този неподписан чек на бъдещето. Сега понеже бъдеще няма — изчерпало се е, свършило е, не са пуснали бъдеще, а сегашното виждате какво е, сякаш най-лесният начин е да обещаеш на някого минало. „Ще бъдем пак каквито бяхме, ще бъдем пак велики и славни, каквото не помним, но казват, сме били“. Това е, което ни настига сега, и това си пролича и при предизборната кампания, с всички тези връщания назад“, подчерта Господинов.
И допълни, че като писател той страшно обича миналото. Но става дума за едно човешко минало, отвъд идеологиите, не колективно, а лично минало, уточни той. Това е друго - а когато обещаеш колективно минало и колективно щастие, нещата стават подозрителни.
Писателят припомни и думите на Конфуций: „Най-точното време да посадиш едно дърво е било преди десет години. Следващият най-добър момент е да го посадиш сега“. Накрая Георги Господинов коментира едно свое скорошно интервю, в което перифразира известния слоган от кампанията на Бил Клинтън през 1992 г. „Икономиката, глупако!“ като „Животът, глупако!“:
„Политическите елити по целия свят в един момент ще осъзнаят важността на живота, но струва ми се, много бавно. На едната везна поставяме човека — той е като прашинка, нетраен, малък, много по-лек от една корпорация, от бизнес или магистрали. Но тази прашинка човекът тежи много повече от всичко останало. Нищо няма да натежи, колкото тежи човешкият живот. И това е работа на нас, които се опитваме да разказваме историите на другите. Когато се говори за числа, лесно можеш да кажеш — добре, налага се, ще загубим 50 хиляди души, но пък ще си държим добре икономиката. Не, тези числа са истории, зад тези числа стоят хора“.
