Театър, който тревожи, стряска, но и утешава, трещи и громоли с отзвука от военновременните хроники, но и смълчава с неизтребимата въпреки всичко човечност. Театър, който отваря вратите за големите събития, разтърсващи света точно днес – силен политически театър и в същото време висок като художествена постигнатост режисьорски театър. Доживяхме го и в Народния със спектакъла на Галин Стоев „Хага“ по текста на украинската авторка Саша Денисова. Мнозина биха опонирали, че политиката няма място в театъра, но вярвам, че те грешат – защото всички, искаме или не, живеем не „със“ а „във“ политиката. Вярно е друго – в театъра няма място за пропаганда. И в постановката тя е избегната.
Първо, пишейки за събития, които стават и продължават да се развиват в момента, без „подсигуряващата“ те историческа дистанция, когато опасността да изпаднеш в декларативност и буквализъм е реална, драматургът Саша Денисова е решила да проектира случващото се чрез ума на едно малко момиченце. В детския ум фантазия и действителност естествено се смесват, той трансформира и най-ужасяващите събития в приказен разказ, смешен или тъжен, но ненуждаещ се от пропагандни обосновки. Второ, талантът на режисьора Галин Стоев му е позволил да „преведе“ всички места, където евентуална декларативност в текста би надигнала глава, в иронични етюди, във фойерверк от ярки художествени образи, поставящи виновниците за войната в Украйна не само пред трибунала на детското съзнание, но и пред този на взискателния зрител.
Интродукцията в началото, когато героите реални личности един по един се представят, артикулирайки клишета на кремълската пропаганда (но и не само на нея), е единственият момент, към който е подходено по-умозрително, ала това навярно е неизбежно, за да ги идентифицираме. Оттам нататък в наратива документална точност и фантастика се смесват, публицистичната конкретност се сменя с баладичност и обратно. В сюрреалистичната столова на затвора в Хага, както и в „театъра на бойните действия“ в Украйна заедно битуват действителни личности и фикционни герои, живи и мъртви (или не съвсем). И това не е нито алогично, нито претенциозно, защото така го виждат детските очи. Чрез детските очи в спектакъла важни политици и военни, пред които светът трепери, са минимизирани до смешни, нелепи, достойни за съжаление фигури или персонажи от приказките. Сатирични, често гротескни, но рядко стигащи чак до карикатура. Приказността и хуморът смекчават зловещото, намаляват болката, за да я направят поносима. Към своя финал представлението се превръща в разтърсваща притча за престъплението и наказанието, за вината и прошката. „Понякога те мразя, а друг път просто си говоря с теб“, ще се обърне към Путин момиченцето, загубило във войната всички свои близки и дома си. В неговата роля напълно адекватно се справя студентката от НАТФИЗ Кремена Деянова.
Изобщо в респектиращия като цяло актьорски ансамбъл се открояват изключително ярки индивидуални изпълнения. Както вече неведнъж се каза, в ролята на Путин е жена – актрисата Радена Вълканова. В началото – спотайваща се „хитра лисица“, към края – в разпознаваемия костюм на злата кралица от „Алиса в страната на чудесата“, която се опитва да отхвърли от себе си всяка отговорност. „Русия ме поиска и аз я взех. Аз станах тя, тя стана мен“, ще каже заслепеният в мегаломанията си диктатор. Русия е женското начало, а той се отъждествява с нея, може би затова режисьорът е избрал актриса за образа.
Юлиан Вергов е отличен Пригожин, портретуван сякаш с прилика към оригинала и с подобаващ руски акцент. Той умело предава двойствения статус на своя герой, който по някакъв начин е между тоя и оня свят. Забележителна е Радина Кърджилова в двете си превъплъщения, толкова различни едно от друго: като строгата прокурорка в процеса, която накрая се отвращава дори да съди военнопрестъпниците, и като майката на момиченцето – милосърдната майка Украйна. Забележителен е и младият Пламен Димов като Николай Патрушев, секретар на Съвета за сигурност на Руската федерация, който има ефектна солова „ария“ като от Лебедово езеро, преди да излезе от сцената. В последната права от подготовката той замени Деян Донков, който по свои причини се оттегли от проекта. Преди години нещо подобно се случи и със спектакъла „Лов на диви патици“ на руския режисьор Юрий Бутусов: Иван Юруков пое ролята, отредена за Донков, получи за нея номинации „Аскеер“ и „Икар“, а кариерата му оттогава е в непрекъснат възход. Да се надяваме, че това очаква и Пламен Димов.
Добри думи и за Христо Петков (Сергей Суровикин – ген. Армагедон), Васил Драганов (Рамзан Кадиров), Димитър Николов (Владимир Сурков), Явор Вълканов (Сергей Шойгу), Велислав Павлов (Юрий Ковалчук), София Бобчева (Валентина Матвиенко), Илиана Коджабашева (Маргарита Симонян), Дарин Ангелов (защитникът), Христо Терзиев, Стелиан Радев. Някои от актьорите са с по 2 роли. Сценография – Борис Далчев, костюми – Кънчо Касабов, хореография – Марион Дърова, музика – Емилиян Гацов-Елби.
Следващите представления на „Хага“ са на 7 и 17 октомври, 14, 18 и 29 ноември.
