Отлична актриса, доказано уверена във всичките си творчески и лични избори, влиза в образа на…актриса, крехка като стъкло в житейската си роля – това е Нона Йотова в „Пиеса за двама“ от Тенеси Уилямс в най-новия спектакъл на Театър 199 под режисурата на Елена Панайотова. Партнира й Веселин Анчев от трупата на театър „Българска армия“.
По-рядко поставяна и по-малко популярна от „Стъклената менажерия“ или „Трамвай Желание“, пиесата, играна понякога и под заглавието „Вик“, не е непозната за българската публика и за столичната в частност (с участието на Васил Бинев и Виктория Колева бе една от добрите постановки през годините), но точно този вариант на текста се поставя за първи път у нас. Известно е, че големият американски драматург е създал няколко версии на донякъде автобиографичната „Пиеса за двама“ и я е преработвал непрекъснато в продължение на десетина години, почти до края на живота си. Героинята в нея е носталгично обяснение в любов към неговата сестра Роуз, която е диагностицирана с шизофрения, подложена е на лоботомия и от 34-годишна възраст до смъртта си на 86 е постоянен обитател на различни психиатрични заведения. Тенеси Уилямс определя творбата като „вик на сърцето“ и я смята за „най-красивата си пиеса“ след „Трамвай Желание“. А защо не и за просто „най“: тук няма нито грубиян по потник като Стенли Ковалски, нито брутално сексуално насилие – само вик на деликатната човешка душа, захвърлена в един неразбираем и неразбиращ я, враждебен свят. Който присъства единствено задочно, защото персонажите са привидно в театър – априори територия на красота и благородни чувства.
И така, една вечер Клер и Фелис (Нона Йотова и Веселин Анчев), сестра и брат, актриса и актьор-драматург, се оказват изоставени от трупата си в мизерен провинциален театър (Празен? Пълен с публика? Мистерия!) и решават да изиграят своята „Пиеса за двама“…
„Пиеса за двама“ на Тенеси Уилямс е пиеса енигма. Какво е всъщност този странноват „театър в театъра“ на брата и сестрата? Двама артисти, които гастролират в глухата провинция с автобиографична пиеса? Брат и сестра, които в своята психоза се изживяват като актьори, разигравайки съдбите си и трагедията от своето собствено минало в клаустрофобния си дом, от който се боят да излязат? И дали това изобщо е дом, а онова – театър, или страхът им, че някой ден напълно ще изгубят контрол над живота си и ще се окажат в съседни килии в лудницата, вече се е сбъднал? Или пък плашещият свят извън тях двамата е и лудница, и затвор, и изоставена празна сцена? А може би „Пиеса за двама“ е метафора за шизофренната природа на Homo Ludens, играещия човек – актьора?... Фантазии и реалност в спектакъла се смесват, постоянно разменят местата си, оставяйки на зрителя най-сладката възможност – да гадае и да се догажда…
Самите актьори – Нона и Веселин, са ярки представители на вида Homo Ludens в превъплъщенията си. Тя скача от състояние в състояние във всеки момент от спектакъла, фино „коментирайки“ ги с играта си, което може би подсказва, че нейната Клер не е чак токова „луда“, а изследва всеки детайл от кармата да си артист и се опива от това. Анчев е остро реактивен – от плахост към самоувереност и обратно, от иронично-шеговити доброжелателни интонации към истински бяс спрямо сестрата – егоцентрична и толкова уязвима. Неговото представяне е още по-респектиращо предвид на факта, че е подготвил ролята едва за 3 седмици, замествайки оттеглилия се от проекта свой колега Георги Златарев. Всичко е добре, щом завършва добре. Представлението завършва не точно с хепиенд, но с все пак обнадеждаващото прозрение, че страхът изчезва, когато открием способността си да бъдем съпричастни с друго човешко същество.
Сценографията и костюмите за спектакъла са на Юлиан Табаков, музиката – на композитора Петър Дундаков. Следващите представления са на 5 и 21 януари.
