Със своята поезия, но и със своето присъствие в литературата ни и в обществения живот Любомир Левчев беше и ще бъде предмет на разнопосочни тълкувания. Неговата несъмнена дарба обаче, признавана и от враговете му, му отрежда незаобиколимо място в литературната ни история. Дори известният ни журналист и писател Георги Марков, някогашен приятел на Левчев, а по-сетне идеологически противник, в прочутото си критично писмо до поета му признава дълбочината и одареността. "Критиците се надпреварват да те превъзнасят, вестници и списания са залети от хвалебствия, писани от хора, които не желаеха да те признаят. Хора, които никога нито са те разбирали, нито са имали необходимата интелигентност да отидат отвъд лозунгите в поезията ти" - пише Марков. 
Левчев почина вчера на 84-годишна възраст. Той беше тежко болен през последните месеци, придвижваше се с количка. 
--------
Роден е на 29 април 1935 г. в Троян. Завършил е гимназия в София и библиография и библиотекознание в СУ "Св. Климент Охридски". Издава първата си книга "Звездите са мои" през 1957 г. Има близо 60 преведени книги в 36 страни. Автор е и на романи, и на сценарии за филмите "Мълчаливите пътеки", "Гибелта на Александър Велики" и "Сладко и горчиво".
Бил е първи заместник-председател на тогавашното Министерство на културата, наречено Комитет за култура (1975-1979), както и председател на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 г. По негово време Съюзът на българските писатели доби голяма институционална значимост и развиваше извънредно активна дейност като организация. 
Левчев е бил и народен представител в три парламента.
Носител на много държавни отличия, на международни и национални литературни награди: Димитровска награда (1972); орден "Стара планина" I ст. (2006); Златен медал за поезия на Френската академия и носител на званието Рицар на поезията (1985); медал на Асоциацията на венецуелските писатели (1985); наградите "Мате Залка" и "Борис Полевой" - Русия (1986); Голямата награда на института "Александър Пушкин" (1989); Световна награда за мистична поезия "Фернандо Риело" (1993); Национална награда "Христо Г. Данов" за цялостно творчество (2008); орден "Владимир Маяковски" на Съюза на писателите в Евразия и Съюза на писателите и преводачите в Русия (2009); Златен венец - Стружки вечери на поезията (2010). Баща е на поета Владимир Левчев и на художничката Марта Левчева, съпруга му е художничката Дора Бонева.
-------
Той бе упрекван от едни заради високата кариера и неизбежно съпътствалите я компромиси с властите, която постигна по време на тоталитарния режим. Беше и хвален, и прехвалван от  критиката понякога по конюнктурни причини, а понякога по искрени убеждения. Въпреки своята противоречивост бе ярка фигура в културния ни живот от втората половина на XX век. Личен приятел на съветски звезди от културния небосвод като Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Владимир Висоцки, Левчев организира Световните писателски срещи в София, на които привлече наистина забележителни имена от цялата планета и успя да поразчупи представата за културния живот на тоталитарната държава като царство на цензурата и идеологическите щампи. Това несъмнено се дължеше и на близката му дружба с дъщерята на Тодор Живков Людмила Живкова, и на покровителството от страна на властите, но и на високия вкус, който притежаваше самият поет в сферата на културното съзидание. 
Животът на Любомир Левчев може да бъде наречен всякак - компромис с властващата идеология и номенклатура заради лични изгоди и позиции; сериозна и резултатна работа в ограничаващи условия за повишаване културните хоризонти на нацията; въжеиграчески танц между светлината и тъмнината с неизбежните падения и възходи. 
Можем да го приемем и за символ - на една цяла епоха, на високото и ниското в самата човешка същност, на дуалистичната природа на таланта.  
Както и да го наречем, и приятели, и противници на поета знаят, че си отиде даровит и ярък български творец. 
Поклон пред паметта му!

ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ

Аз няма да умра като хората.
Аз просто ще престана
да те сънувам.
А това е немислимо...

Иначе ще изглеждам замислен.
И времето ще се нарича Големия Сън.
И изведнъж ще разбера всичко.
И ще въздъхна: Не можа ли
някоя по-прилична смърт
да ме избере.
­ Ти от кой край си? ­
ще започне тя.
­ Аз съм от края на света ­
ще завърша аз.

Но преди да се случи всичко,
ела още веднъж, мое вечно момиче.
Донеси ми наглата усмивка,
с която те гледах
първия път.
Тя е скрита в тенекиената кутия
от бисквити,
кръгла като нашия лунен вятър,
ръждясала като ветропоказател ­
кутията, в която крия
пистолета на баща ми,
защото...

Аз няма да умра като хората.