Преди по-малко от месец завърши първият випуск, започнал гимназиалното си образование по „новата програма“, а в момента хиляди седмокласници са във вихъра на изпитите и класиранията, които до голяма степен ще определят следващите 5 години в обучението им – ако не и повече.
Една от основните промени през последните години е всеобщото и задължително профилиране след завършване на прогимназия и изучаването само на определени предмети в 11 и 12 клас. Това беше представено като възможност учениците да избират сами насоката, в която да се развиват, но струва ми се, за съжаление, реалността говори по-скоро за поредното ограничаване.
Профилирането
Изборът на профилирана/професионална паралелка след 7 клас на практика е принудителен: първо, той не позволява на учениците да го направят осъзнато и на етап, когато самите те желаят, и второ, е тясно обвързан с резултатите от НВО и предлаганите възможности (недостиг на места за някои профили има дори в София, а в други градове изборът като цяло е многократно по-ограничен). В анкета, проведена в началото на юни, по-малко от половината респонденти отговарят, че имат ясно изразено желание за профил или професионално насочване след 7 клас; 75 % застават зад твърдението, че само децата с изявени интереси трябва да кандидатстват за определени училища и паралелки, а останалите да продължат с непрофилирана общообразователна подготовка.
За учениците и родителите е трудно да се ориентират навреме в учебното съдържание по профилиращите предмети и/или особеностите на професионалните паралелки, което също компрометира избора. Поради липсата на учебни планове към момента на кандидатстване, за голяма част от младежите, които сега завършват 10, 11 и 12 клас, беше изненада какво точно ще изучават във втори гимназиален етап. Нещо повече: в края на 7 клас много от кандидат-гимназистите разчитат, че при нужда ще имат възможност да сменят основния си профил, но в 10 клас са неприятно изненадани, че това далеч не е така лесно.
Много училища обещават на бъдещите гимназисти, че след 10 клас към основните профили ще могат да добавят още 2 предмета по желание, което би им дало достатъчно широки възможности за развитие. Реалността отново се оказва по-различна. На редица места се допуска само 1 допълнителен профил, а за да се състави група за даден предмет, първо трябва да има учител, който да го води, и второ – определен минимум желаещи ученици (ако ли пък са твърде много, се налага подбор). Така изборът на 3 и 4 профил на практика е силно ограничен.
Какво се случва с учебния материал? Всичко, което се изучаваше в целия гимназиален етап, „слезе“ в 8-10 клас, практически без промяна, а 11 и 12 клас, оказва се, в общи линии съвпадат с 1-2 курс в съответните специалности във ВУЗ. Остава загадка защо е нужно това, след като ако младежите продължат в същата специалност, ги очакват поне две години бездействие (и разбираема демотивация), а ако изберат друга – усилията им, включително за полагане на изключително тежък ДЗИ по профилиращ предмет, ще са били до голяма степен излишни. Един от особено сериозните проблеми е и недостигът на учители, които да преподават профилираните предмети на съответното ниво. Въпреки че близо 80% от респондентите в споменатата анкета учат в паралелки с желан профил (което по всяка вероятност е над средното), впоследствие едва под 50% са удовлетворени от него и само 30% - от предоставените им възможности за допълнителни профили. Лично за мен е страшно, че само 1 от 10 изказва удовлетворение от учебния материал в профилираната подготовка, което се потвърждава и от наблюденията на учителите, отговорили на допитването.
Съществен въпрос се оказва и продължаването на образованието във ВУЗ. Въпреки категоричните заявки, че профилираната подготовка няма да накърни равните възможности пред кандидат-студентите, от самото начало бе ясно, че тук са заложени множество бомби със закъснител. Възникнаха редица проблеми, и то далеч не само заради хорариумите, затрудняващи кандидатстването в чуждестранни университети. Дори и в българските се оказа трудно да се вземат балансирани решения върху какъв материал да стъпят изпитите и кои оценки да се вземат предвид при балообразуването.
Кандидатстването
Разговорът за задължителното кандидатстване в профилирани и професионални паралелки не може да подмине и процедурата по това кандидатстване. От над 15 години то става с резултатите от НВО по български език и литература и математика. Първоначалната идея за национални външни оценявания беше да служат като инструмент за откриване на проблеми в образователната система и мерило за успеха на предприетите мерки. Нищо подобно не се случи. Сериозни анализи и до днес липсват (не броим статистиките за точките), но за сметка на това НВО бяха превърнати във водещ критерий за кандидатстване в гимназия и тласнаха огромна част от седмокласниците към курсове и частни уроци за подготовка. На никого сякаш не направи впечатление, че е абсурдно един и същи инструмент да се ползва едновременно за оценка на образователната система и на индивидуалните знания на учениците. Да не говорим, че НВО не са и подходящ критерий за кандидатстване.
Първо, тези изпити не могат да отсеят учениците с истински наклонности и таланти. Форматът не дава възможност за демонстрация на задълбочени знания, умения и интереси, а набляга на способността за възпроизвеждане и бързо решаване на типови задачи. Затова и все по-често се чува мнението, че по-удачно би било профилираните и професионалните гимназии да организират собствени приемни изпити.
Второ, НВО всяка година подлагат на огромен стрес хиляди деца, родители и учители, държавата влага в провеждането им неимоверни ресурси, а ползите са крайно съмнителни. Не минава година без основателен скандал за съдържанието и критериите за оценяване. На всичкото отгоре това е единственият непоправим изпит в цялата образователна система, при това в доста крехка възраст. Проблемът с осигуряването на втора дата за учениците, които по уважителни причини не са успели да се явят на основната, остава не просто нерешен, а дори без заявка, че се работи по решаването му.
Трето, този подход допринася изключително ефективно за разширяването на ножицата между училищата – проблем, за който редовно получаваме критики от международните институции за оценка на образованието. Водещи при разпределянето в различните училища от много години не са интересите на децата, а „елитността“ на една или друга гимназия. В същото време се образуваха цели училища-гнезда с ученици с много ниски резултати, което трудно може да бъде предпоставка за мотивация както у тях, така и у преподавателите им. Дори беглият поглед към статистиките от последните години показва, че промените не са се отразили по никакъв начин на това явление.
Да поговорим за целите
Няма правителство, което да не заявява амбиции за сериозни промени в образованието; сегашното не прави изключение. Иска ми се да вярвам, че такива най-после ще бъдат направени: смели, същностни, фундаментални. И най-вече – предприети след сериозен анализ и обмисляне на целите и философията на образованието ни изобщо.
Ще ми се дебело да подчертая: целите и философията на образованието. Да, имаме „стратегии“ и „рамки“, но в тях това липсва. А светът постоянно се променя и ако искаме да водим децата си по пътя на себеосъществяването и развитието, добре би било да знаем какво и защо правим. И как си представяме обществото си след 10, 20 и 50 години.
Успокоението, че мотивираните деца „така или иначе се справят“, е крайно порочно. Първо, ние им губим 12 години средно по 8 часа на ден – редно е да им даваме нещо смислено насреща. Второ, всички сме свидетели колко демотивираща е комбинацията от скучен и/или неразбираем материал, закостенялост и атмосфера на принуда. И трето, като общество и държава имаме нужда не само от отделни преуспели деца, а от по-добро качество и резултати на масовото образование: защото последиците са за всички, навсякъде и от един момент насетне – може би завинаги. А най-важното, имаме нужда от инициативни, отговорни и независими младежи; критични в разсъжденията и толерантни в отношенията си – все качества, които днешната образователна система не само не развива, но ефективно и последователно потиска.
Длъжни сме да мислим и какви знания, умения и качества ще са нужни на младите хора в реалността, в която те ще живеят – не в нашата сега или отпреди половин век. В момента светът преоткрива важното значение на творческото мислене, правенето на взаимовръзки и многостранното развитие – на „размаха“, по сполучливия израз на Д. Епстийн. Надявам се, преди да продължим по сегашния път, да помислим дали задължителното профилиране точно в този момент и в този си вид отваря повече врати на младежите, отколкото затваря.
Изобщо, да се заемем със задълбочен анализ на проблемите в образованието и необходимите реформи, като успоредно с това започнем да проследяваме краткосрочните и дългосрочните ефекти от предприеманите мерки в пълния им спектър от аспекти. И да не забравяме, че каквото и да правим в тази образователна система, то трябва да бъде в полза на главните участници в нея и тяхното устойчиво развитие.
Много бих искала да завърша с нещо колкото просто, толкова и важно: децата са носители на правото на образование, държавата – на задължението да им осигури качествени възможности за това. Предлагам да спрем да напасваме учениците по системата като в прокрустово ложе, а да съобразим системата с тях. И с тяхното бъдеще.
* Ирина Манушева е философ и преводач, майка на три деца
