Мария Шаркова е адвокат, специалист по медицинско право. Завършила е Английската гимназия в Пловдив, а после и СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като доброволец към Bulgaria’s Abandoned Children Trust, Великобритания. Помага на екипа от Би Би Си, който снима и показа ужаса на дома за деца в Могилино. През 2018 г. бе отличена с наградата "Златен ключ" на Програма достъп до информация за гражданин, използвал най-активно правото си на информация. Тя ползва Закона за достъп до информация в изследователската си работа по анализа на съдебните дела за лекарска грешка.
Шаркова е част от Пловдивската адвокатска колегия. Широката публика я познава от медиите с коментарите й за правата на пациентите - тема, която в пандемията стана още по-актуална.
---
1. Срещата ми с Кейт Блюет и децата от Могилино
Преди 15 години посред лято, докато преследвах сина ми (отскоро проходил) по селските пътеки в Широка лъка, един приятел от Англия ми писа кратък имейл: "Мария, с теб ще се свърже авторът на документални филми Кейт Блюет, която иска да снима филм в България. Препоръчах те за преводач и неин асистент". Така започна моето познанство с Кейт, превърнало се в приятелство, което пазим до днес. Имаме обичай - всяка седмица си оставяме гласови съобщения, в които си разказваме смешни истории.
Спомням си, че пристигнахме в Могилино в късна есен. От завоя, преди да се влезе в селото, се виждаше дома – най-голямата сграда, потънала сред пушека на комините и с почти призрачен вид. Бях убедена, че няма да стоим дълго – не вярвах, че ще пуснат тази съмнителна англичанка, оператора и мен да снимаме в дома. Кейт обаче успя и така последваха месеци, през които отново и отново от онзи завой виждах тъжната огромна сграда – мъглата се замести от снега и сланата, после от пролетната зеленина и ужасната лепкава жега.
Първите дни беше тежко – миризмата на смърт и болест, гледката на умиращи деца, звуците, писъците, безсилието. Бях на път да се откажа. Изглежда го беше разбрала и в един от кратките моменти, когато излизахме на въздух за глътка вода, тя ме погледна и каза: Мария, знам, че е много трудно. Обещавам ти, че тези часове тук не са напразни и изгубени.
Снимките започваха в 5 часа сутринта, когато влизахме в спалните на децата, а те – напълно голи и омазани с урина и фекалии – бяха натирвани два етажа по-долу за баня. Нямаше ред – имаше мъже възпитатели, които къпеха момичетата и после хвърляха една купчина с дрехи, от които децата грабваха по нещо и навличаха върху все още мокрите си тела.
Храненето беше тежко за гледане. Аз лично отслабнах със 7 килограма, защото дълго време не можех да се възстановя от тези спомени. Начинът, по който храната – първо, второ и трето, се смесваше и изсипваше в гърлата на неможещите да ядат сами, показваше пълната деградация на грижата към тези деца. Другите излапваха всичко за секунди, след което по-силните просто посягаха към купите на по-слабите.
Кейт снимаше последователно и търпеливо всичко. Не знам дали можете да си представите как се снима документален филм с взискателен човек, който е носител на награди "Еми", БАФТА и един куп други, чиито имена не помня. Тя не работеше със сценарий, не отиваше за 15 минути, в които просто да заснеме няколко кадъра, не създаваше подходящи за снимане сцени. Търпеливо, методично и интелигентно наблюдаваше. Наблюдаваше с часове, разговаряше с хората, или просто стоеше до децата. Аз бях нейната сянка, още един чифт очи и нейните уши, защото тя не разбираше и думичка български.
Кейт ме изненада с отношението си към живота и доброто, въпреки че през нейните очи се отразяват и до днес най-тъжните истории на уязвимите хора. Тя умее да разказва по невероятен начин, така че да привлича хората към каузи и да променя съдби. Филмът за Могилино е един от тези разкази, който оказа огромно въздействие върху институционалната грижа за децата в България. Когато излъчиха филма, аз бях последен курс "Право" в университета и тя беше причината да се откажа от работа в голяма и престижна кантора, занимаваща се с корпоративно право. Тогава взех решение, че аз ще работя в друга сфера: здравеопазване.
2. Тъжни професионални истории
Моите най-тъжни истории на пръв поглед не започват като такива. Започват с три спечелени дела. Спечелените дела на опечалените клиенти.
Преди време ме потърси човек с множествен миелом, който платил над 6000 лева за медицинско изделие, използвано при операцията му, защото НЗОК пропуснала да добави кода на неговото заболяване в списъка на болестите, за лечението на които плаща част от стойността на медицинското изделие. След като беше писал писмо до тях, те му потвърдили: Да, така е, пропуснали сме. Сега го добавихме, но не можем да ви възстановим платената сума, защото промяната не действа със задна дата. На мен той ми каза: Нищо, важното е, че помогнах на други хора, които ще имат нужда от тези пари занапред.
Аз се ядосах и му предложих да водим дело за обезщетение на вреди, претърпени в резултат от осъществена дискриминация. Малко след като спечелихме делото на последната инстанция, той почина. Не дочака да получи обезщетението си.
Друг мой клиент, болен от тежко онкологично заболяване, също не дочака крайното решение по неговия казус. Здравната каса продължава и до днес да намира начини да не заплати разходите за лечението му, въпреки спечелените две дела. По ирония на съдбата точно днес, докато разказвам това, е насрочено поредното ново дело.
Последната история е на една майка, загубила сина си. След неуспешно приключило досъдебно производство се обърна към мен, защото искаше да водим гражданско дело. Делото беше много тежко, но приключи успешно и съдът й присъди пълния размер на обезщетението за неимуществени вреди, което претендираше. Обадих се да й съобщя, а тя се разплака и каза: Моят син не струва пари. Аз не искам това обезщетение.
Тази история е показателна за огромната нужда от възстановителното правосъдие в България. Делата за причинена смърт по време на лечение нямат "печеливши".
3. Забавни професионални истории
И тъй като стана малко мрачно, е време и за няколко забавни истории, каквито също не липсват в моята работа.
Веднъж по телефона се обади един доста разярен човек, който каза: "Здравейте, искам да съдя един лекар за умишлено убийство!" Аз се стъписах, защото не се занимавам с наказателно право, и попитах кой е убитият. Отсреща се чу отговор: "Аз, госпожо!"
Помня един случай, в който бях болна, на системи, но се наложи да се явя на дело. Дискретно помолих колежката, представляваща другата страна, да сме по-бързи, защото не се чувствах добре. Тя така се притесни, че стана и заяви на съдията: "Госпожо съдия, моля по-бързо да минаваме, защото колежката Шаркова е с абокат!" Съдията ме погледна и попита: "Адвокат Шаркова, добре ли сте? Защо сте с абокат?" А аз, за да успокоя положението, просто казах: "Така сме адвокатите по медицинско право, госпожо съдия, ходим си с монтирани абокати по ръцете".
Любимата ми история. Телефонът звъни. Аз отговарям. Отсреща: "Добър ден. Търся адвокат Мария Шарапова за консултация". Аз директно отговорих: тази е тенисистка, не е адвокат, господине.
4. Филип Брахман, който отдаде живота си на епидемиологията и на своята съпруга
През 2015 г. имах огромната привилегия да бъда стипендиант на програма Фулбрайт като Hubert Humphrey Fellow в Университета "Емори" в Атланта. Той е известен с това, че основният му корпус е разположен до Центъра за контрол на заболяванията (CDC) - от началото на пандемията няма човек, който да не е чувал за Центъра. Голяма част от преподавателите в Училището по обществено здраве работят или са работили в CDC и са безценни източници на знания.
Аз имах щастието да заваря като координатор на програмата ни легендарния д-р Филип Брахман, един от най-известните епидемиолози в Атланта и въобще в САЩ. Беше един дребен, сприхав и инатлив старец, който въпреки преклонната си възраст не се спираше. Благодарение на него се срещнахме с невероятни специалисти, с които всеки човек, работещ в моята сфера, би искал да се докосне: бившият директор на CDC Бил Феги - участвал активно в унищожаването на едрата шарка, Карлос Дел Рио – един от най-изявените специалисти в областта на инфекциозните болести в Джорджия, Джими Картър – Президент на САЩ от 1977 дo 1981 г.
Филип беше известен с това, че мразеше да му губят времето. Редовно обясняваше на нашата група от 14 стипендианти от целия свят: "Вижте какво, утре лекцията започва в 9 часа. 9 часа американско време, а не българско, бразилско или суданско!" Мразеше да се закъснява дори с минута или две. Беше ужасен шофьор, защото на възраст над 80 г. зрението и слухът не бяха най-голямата му сила. Веднъж ни возеше в един бус и се опита да паркира. Даде назад и се удари в една стена, след което каза: Oops, no more space! (Опа, няма повече място!).
Филип организираше семинари, пътувания, даваше съвети на всеки и кабинетът му стоеше отворен по всяко време, като едновременно с това сам се грижеше са болната си жена и не разрешаваше да я настанят в хоспис. В началото на учебната година подари по един чек от 500 долара на всеки от стипендиантите, за да си купим хубави лаптопи за учене. Той не си придаваше важност, въпреки огромните постижения като бивш директор в CDC, имаше страхотно хапливо чувство за хумор и винаги умееше да ни окуражи. Помогна ми, когато поисках да карам класове в правния факултет на университета, както и когато кандидатствах за стажант в CDC. По-късно, когато в България се сблъсках с академично високомерие на преподаватели в български университети, оцених още повече ролята на д-р Брахман в моя професионален живот.
Филип почина три дни след като се прибрах в България, но все още е една от ярките фигури в "Емори" и CDC.
5. С трета доза
От 10 г. съм диагностицирана с бъбречно автоимунно заболяване, затова първият ми въпрос при идването на ваксините срещу COVID-19 в България беше дали ще мога да се ваксинирам. Признавам си, че се страхувах много, разговарях с лекуващите ме лекари и с други специалисти, включително с нефролога, който ме следеше, докато учех в САЩ. Решението взех, след като прецених научните данни, които към момента са събрани за тези ваксини. Според тях няма данни ваксината да води до влошаване на подобни заболявания, но пък има предостатъчно доказателства, че COVID-19 може да е фатален или да доведе до много усложнения. По-малко от година след това аз съм ваксинирана с три дози, без никакви проблеми, все още в пълна ремисия. За мен е кауза да насърчавам хората, които имат подобни притеснения, да взимат решение, основано на доказателства, защото съм наясно с всички страхове и въпроси, през които минава човек със сериозен здравословен проблем. Тъй като работя в сферата на здравеопазването, съм запозната и със законодателството, уреждащо клиничните изпитвания и съм спокойна за начина, по който протича целият процес по одобрение на ваксините. Вкъщи всички сме ваксинирани, включително синът ми.
