Шеметната Мария Сапунджиева вече има пълна колекция от всички престижни театрални награди, които се раздават у нас: „Аскеер“ и два „Икар“-а, а неотдавна получи и „Златен кукерикон“ за най-добра комедийна актриса на сезона. Нейният духовен ментор, накарал я да заобича този инфарктен жанр и да осъзнае, че там е висшият пилотаж в работа на артиста, е Велко Кънев – затова Мария посвети наградата си на него. Още много именити режисьори са оставили своя отпечатък върху комплексното можене, което притежава актрисата днес: първо нейните учители – професорите Атанас Илков и Юлия Огнянова, веднага след тях – Стоян Камбарев, Бойко Богданов, Борислав Чакринов, Маргарита Младенова, Александър Морфов, Съни Сънински, Явор Гърдев… „Но най-великият и най-любимият си остава Юрий Николаевич Погребничко. Той направи две постановки в Бургаския театър – „Женитба“ и „Лес“, а аз участвах и в двете. Такъв творчески процес създаде този човек, какъвто изключително рядко се случва – да забравиш да ядеш, да пиеш, все едно си влюбен… Да хвърчиш на 10 см над земята и да мислиш само за това, което те е обсебило – той успя да постигне това с мен…“, припомня си Мария Сапунджиева.
Звездата от някогашните сатирични предавания „Клуб НЛО“ и „Пълна лудница“ се шегува, че тази година е преизпълнила петилетката, изваждайки 3 театрални премиери: „Ревност“ от Сам Бобрик и „Златната мина“ от Ст. Л. Костов в Бургаския драматичен театър „Адриана Будевска“ и съвсем наскоро – „Премахни от приятели“ в „Theatro отсам канала“. Апропо, на купона след церемонията за кукериконите тя не се появи, защото заради репетициите в Бургас не бе виждала близките си почти месец. „Бях им обещала, че независимо дали ще взема наградата или не, ще се съберем да празнуваме“, пояснява актрисата. Онази вечер тя „полива“ отличието в семейна среда: със съпруга – художника Георги Попов, двамата синове, снахата и сватовете… По-голямото от момчетата й тази есен ще я направи баба. Той е на 30 – точно колкото са и годините на Мария в театъра. Ето защо разказите й за децата и театъра, за децата й в театъра, неизбежно се преплитат…
„Миме, хайде да си ходим!“
Театърът е животът ми. Имам и друг живот, но той пак е свързан с театъра – моето семейство беше принудено да се съобразява с това, за което безкрайно им благодаря. По стечение на обстоятелствата децата ми там отраснаха, както сега се случва и с други мои млади колеги. Много се радвам на това децата да растат в театъра. Защото театърът е също семейство – когато репетираме дълго време, ние си ставаме близки, знаем си проблемите, всичко си знаем – да не говорим пък, ако сме екип от години. Затова като направих 50, реших да събера на юбилей всички приятели от театъра, които са ми помагали да отгледам децата си без баби и толкова години да съхраня семейството си.
Големият син – Добрин, израсна в МГТ „Зад канала“, където за него се грижеха и гардеробиерки, и гримьорки, и осветители, и кой ли не. Спомням си, че той много мразеше, когато си слагах перука, и се плашеше, че това е някакъв друг човек, а не майка му. Непрекъснато ми казваше: „Миме – той ми викаше „Миме“, а не „мамо“ – Миме, махай го това чудо!“. И докато не сваля перуката, детето беше неспокойно. Веднъж някой го беше качил за представлението на балкона в театъра, но то явно му беше омръзнало, и по едно време, както ние играем в пълна тишина, отгоре се чува неговото гласче: „Мимеее, хайде вече да си ходииим!“. Което от моя гледна точка беше „Сцена, отвори се“... Добре че бързо го изведоха.
Да риташ Велко Кънев по кокалчетата
С телевизионното шоу „Клуб НЛО“ пътувахме по цяло лято на турнета. Веднъж имахме концерт в Созопол. Майка ми гледаше детето във Варна, но понеже много ми беше домъчняло, й казах, че ще го взема да си попътува малко, за да е с мен. Та бях го взела в Созопол, но концертът свърши, а…детето го няма. Беше около 4-годишно. Всички се уплашихме – нали морето е близо… Велко започна да звъни на охрана, на полиция и т. н. да го търсят. Аз, за да върша нещо и да не мисля, взех да прибирам костюмите и да стягам багажа. Отварям куфара, а той вътре спи свит на кълбо – пуснал си даже капака. След което извиках: „Спрете полицията, детето е в куфара!“. Събудихме го и го питаме: „Добре бе, Добрине, защо си вътре?“. На което той отговори: „Ами аз тоя спектакъл много пъти съм го гледал и реших да си легна“... Друг път го забравихме в Морската градина във Варна на количките. Тръгнахме за Летния театър, качихме се в буса, Велко запали, а аз: „Къде ми е детето?!“. Той наби спирачки: „Ти нас ли ни питаш къде ти е детето?!“. Хайде обратно. Върнахме се, а Добрин, слава Богу, си кара количката с батерийките на входа на Морската и въобще не е разбрал, че е забравен…
С Велко Кънев имахме един скеч с „дядото“ и „бабата“ в „Клуб НЛО“ и, докато играем, той ме удряше многократно по главата. Сядаме след представлението в някаква пицария да вечеряме, Добрин се намества до Велко и започва методично да го рита в кокалчетата на краката. И го рита, и го рита, и го рита под масата… Велко пита: „Добрине, защо, бе?“. А той: „Защото ти толкова лошо удряш майка ми! Ще спреш да удряш майка ми!“. Той си му го връщаше…
Да съпреживяваш драмите на Рачков
Добрин имаше невероятно смешна случка и с Митко Рачков в Театър 199. Ние бяхме много близки с Митко, докато играеше в театъра, и той често идваше вкъщи на вечеря. Знаехме всичко един за друг. По онова време имаше някаква драма, преживяваше тежък момент (май се разделяше с първата си жена) и през вечер – плачем, бършем сълзи, страдаме, аз насърчавам, давам съвети… Всичко това Добрин го чува – става свидетел на драмите на Митко Рачков. И така, играем ние „Вечерен акт“ – това историческо представление на Съни Сънински по Чехов. Има една реплика в пиесата – „Наталия Степановна, знаете ли какво нещастие ме сполетя“, такава му е репликата на героя на Рачков. И не щеш ли, от първия ред се чува: „Ами знаем, как да не знаем, нали снощи цяла вечер разказва на мама!“. Значи Добрин отново участваше в действието: от малък го правеше и като стана по-голям, пак се обаждаше от салона…
Да се кръстиш пред доктора
Сега този човек, за когото основно разказвам, е лекар в Александровска болница и много актьори и други хора от артистичния свят, които са го обгрижвали като дете, са негови пациенти, защото, освен че специализира вътрешни болести, той работи и като личен лекар. Наскоро ми сподели как Виктор Калев дошъл на преглед при него – разбира се, без да знае, че това е синът ми: той го помни 2-3-годишен и оттогава не го е виждал. Когато прегледът приключва, Добрин му се представя – „Аз съм на Мария Сапунджиева синът“, а Виктор пада на колене и започва да се кръсти. „Добичка, ти ли си бе, Добичка!“… „Ако ни беше видял някой, щеше да си помисли: тия пък какви ли ритуали правят в кабинета…“, каза ми Добрин. Виктор е бил наистина в шок, но и много щастлив от това, че пак са се намерили.
На премиерата на „Премахни от приятели“ преди няколко седмици в „Театро“ имаше празненство след спектакъла. Дойде и Стефания Колева и, както си говореше с мен, изведнъж прекъсна: „О, извинявай, ще ида да видя личния си лекар“. Беше забелязала Добрин. По едно време той беше обкръжен от артисти – неговите пациенти. Ако има нещо, с което истински се гордея, това не са наградите, които съм получавала, а двамата ми синове.
Да играеш или да гледаш
Другият ми син – по-малкият, Марко, е студент. Учи горско стопанство в Лесотехническия университет: горе-долу пак медицина, само че за природата. Той пък израсна в Народния театър, там беше неговото семейство. Седеше зад завесите и гледаше представленията, докато играем – не обичаше да сяда в салона, а там, където е „кухнята“ на актьорите. Веднъж седнал на някакъв висок стол и се загледал. По едно време сценичните работници отиват и му викат: „Марко, стани от стола, че трябва да го изнесем на сцената“. Явно, този стол „играе“. А Марко се обърнал и им казал: „Сега в момента гледам и ми е много интересно, вземете си друг“... Двамата с брат му не се запалиха по нашите професии, макар че имат качества. Добрин даже ходеше в една театрална студия към Народния театър. Ходи, ходи, ходи, пък по едно време се отказа. Питах го защо се отказва, а той ми обясни: „Защото аз ако играя в това представление, никога няма да мога да го гледам“. Те са артистични, имат хубаво чувство за хумор и много обичат театъра. А Добрин, понеже е диагностик като лекар, прави и много добри анализи на спектаклите – просто е перфектен.
