Владимир Карамазов - актьор, но и не само. Майстор на обектива с международни награди, блогър, пътешественик, човек на благородните каузи, собственик на ризеншнауцерите Гена и Парис… На сцената и на екрана Карамазов продължава да жъне успехи. Но отдавна вече не е само красивият романтичен герой, а и мъж с посребрели слепоочия, с тежък екзистенциален багаж – понякога по-тежък, отколкото може да носи. Такъв е в спектакъла на Явор Гърдев "Опашката" по романа на Захари Карабашлиев ("Аскеер 2022" за най-добро представление и "Икар 2022" за водеща мъжка роля за Владо), в "Танцът Делхи" на Вирипаев под режисурата на Галин Стоев, в сериала "Откраднат живот"... Водещ на предаването "Сървайвър", но и авантюрист извън екрана, Карамазов не се бои да се променя, да рискува.
1. Нещата се случват, когато е най-добре да се случат
Често ми се обаждат за всякакъв тип благотворителни каузи. Когато те се правят от хора, които не познавам, само на някакви думи не мога да се доверя, защото така човек може да подпомогне нещо, което не е създадено с добра умисъл. Преди време ме бяха поканили да направя фотографска изложба, но си казах: за какво да я правя тая изложба, трябва да има някаква причина - просто ей така да се прави изложба е доста глупаво. Изведнъж измислих - да има благотворителна кауза, която аз съм си определил и със сигурност ще знам за какво се дават парите и къде отиват - да съм си спокоен в това отношение. Споделих с моя близък приятел д-р Благомир Здравков, който тогава беше анестезиолог-реаниматор в "Пирогов". Той обясни, че ужасно им трябва скъпа транспортна апаратура, с която да могат да пренасят тежко болните деца от една клиника в друга. Викам си: "Супер! Правим го!" и тъкмо вече се навих за тая изложба…стана COVID кризата и всичко спря. Междувременно обаче Боби спечели конкурс и стана директор на Специализираната детска болница. И като влезе там, каза, че в болницата липсва важна апаратура. Това беше причината за тази благотворителна изложба. Решихме да са снимки на деца - аз имам много такива, правени из Родопите. Обадих се на всички родители, помолих ги да ни дадат разрешение да отпечатим по един принт от тях благотворително. Всички разрешиха. Седмица преди събитието се върнах от Плевен, където репетирах с Явор Гърдев в "Опашката", и взе да ме хваща страх, че никой няма да купи нищо и ще настане трагедия. Боби беше казал, че му трябват 70 000 лева. Добре, това са 20 принта, по колко да ги пуснем, че да съберем поне 40 000?! По 2000 лева ми се видя страшно много. И пет дни ние се главоблъскаме какво да правим, по колко да ги обявим… Накрая Боби нае PR за събитието и изведнъж всички централни новини го припознаха като нещо добро и го отразиха. Фотографиите ги изкупиха за нула време! След това хората продължиха да даряват още и още. Събрахме 125 000 лв. и Боби, д-р Здравков, осигури всичко необходимо на първо време. В сайта на болницата то е описано. Тогава си казах: човек наистина не бива да се ядосва, щом нещо не се случи, когато той иска. Защото най-вероятно така е трябвало и ще стане, когато нещата ще получат много по-добро развитие. Животът постоянно ми го доказва.
2. Като син те моля!
Навлязох доста сериозно във фотографията, но не искам да правя изложба, докато нямам история, в която хората да влязат и с 30 кадъра да се развълнуват, както когато са гледали хубав филм.
Във фотографията всички срещи за мен са уникални, защото виждам другата част от света, която за 20 години преди това не съм имал как да видя. Най-ярки в съзнанието ми са хората от Родопите, от Юндола - помаци, които са изключително добри, дружелюбни, мили. Трудно е в XXI век човек да си го представи: да те видят на улицата и след 10 минути ти вече да си на трапезата им. Те вярват в това, че колкото повече даваш, толкова повече животът на теб ще ти даде. Затова са без граници в даването. Разпознават в мен актьора, наистина, и вероятно малко повече се радват, като ме видят, но биха го направили за всеки.
Имам незабравима среща в една махала на Юндола. Тръгнах по един път - това във фотографията вече ми е правило: видя ли път, винаги да стигна до края. И ето, след 40 минути ходене стигам до махала от десетина къщи на едно било - невероятно красиво място. Внезапно в далечината иззад една от полусрутените къщи се появи жена и ме погледна. Аз хванах апарата и направих два кадъра. Тя моментално се скри, но на билото нямаше къде да избяга. Отидох при нея и виждам - много възрастна жена с разпусната коса, с традиционна родопска носия. "Не ме снимай, не ме снимай, моля те. Аз съм дъщеря на ходжа, а ти ме завари без забрадка – това не е позволено в нашата вяра. Моля ти се, никога не са ме снимали, никога не искам да ме снимат, като син те моля…". На родопски диалект говореше, много трудно я разбирах. Но като започна така "…като син те моля, като син те моля“, реших наистина да не я снимам. Седнахме - цялата планина пред нас, разказа ми за сестра си, за синовете си, за това колко тежък живот е имала, разплака се… Имах в себе си един кроасан, дадох й го - тя го грабна като нещо, което не е виждала. На различни планети ли живеем?!... Поговорихме си, сбогувахме се. Вечерта сядам и виждам, че единият от кадрите е размазан, но другият е просто невероятен. Дълго се колебаех какво да правя с тая снимка, но реших да я пусна в разни онлайн галерии - навсякъде я забелязаха. И взех, че я пуснах и в профила ми в Инстаграм. При следващото ми ходене в Юндола след година и нещо ме срещнаха хора, които ми казаха, че жената е починала, че роднините й са видели снимката и че това е единствената й снимка в живота! И не ми се сърдят, че съм я снимал - без да искам съм им направил подарък.
3. Очите на баща ми
Тези истории с фотографията - те са безкрайни. Не мога да се "отстраня" от снимките ми, като ги разглеждам: те са свързани със сериозно ходене, търсене, среща, случайност… Веднъж ме закараха в една ферма в Добруджа близо до Генерал Тошево, където се отглеждат рядка порода овце, разпространявани из цяла Европа. Имаше към 2000 овце - толкова животни накуп никога не съм виждал. Обаче беше на обяд и осветлението беше лошо, не ставаше за снимки. Викам си: ще се върна на другия ден по залез слънце. Отивам - няма никой във фермата. Изведнъж излиза един човек. И той ми каза, че през живота му не са го снимали, но му се примолих… Започнах да го снимам - толкова се притесни тоя човек... Направих му аз снимки, отивам си в нас, гледам ги и не мога да повярвам: все едно гледам очите на баща ми! Толкова ме впечатли това… Имаше нещо, което ме теглеше тоя човек да го заснема. Аз тогава не го "видях", защото се занимавах с това да го убеждавам… Винаги принтирам кадри и после търся хората да им ги дам, когато отида пак в тоя край, и на него ще дам. Приготвил съм и два огромни принта с портрети на една монахиня, игуменката сестра Нектария, но от година не мога да стигна до Калофер - сега през лятото ще го направя. Тя ми разказа за предишния си светски живот: казвала се е Катя, имала си е бизнес, ходила е по дискотеки и купони - нормален младежки живот. Но постоянно нещо й е липсвало. Казва: всички смятат, че такова преобръщане е вследствие на сериозна трагедия - не е така, то си е някаква съдба. Мисля си дали това би могло да се случи и с мен. За мен фотографията е нещо подобно: просто изведнъж се появява и те намира. Никога не съм вярвал, че може да завземе такава територия в живота ми. Но животът така те навигира, че стигаш до тая съдбовна точка.
4. Различен човек
Аз до фотографията не стигнах просто ей така. Това всъщност е голямата история, която мога да разкажа. В първите 15 години в актьорската професия си мислех, че съм много стабилен и имам сериозен характер, но се оказа, че не съм чак толкова устойчив. Разочаровах се от взаимоотношенията, всичко изведнъж ужасно ми дотегна. С тази компания, която направихме със Захари Бахаров и Юлиан Вергов, ми се показа как нещата биха могли да се случват по един по-добър начин в театъра, стига на някого да му пука. Авантюрата "Трите мечки" приключи, но ми отвори по някакъв начин очите, а и ме обърка достатъчно много. Трудно беше завръщането от това, което ние сами правехме, към ординерния театър - преход, който дори не си представях как може да стане. Животът по такъв начин ме завъртя в рамките на 6 години, че ме тласна в съвсем друга посока, за която не съм и подозирал. Съвсем различен човек съм, по съвсем друг начин вече мисля. Направих си рекапитулация и на моето присъствие в театъра. Спектакълът "Опашката" в Плевенския театър беше нещо много, много важно, дошло в точния момент. Това представление ми показа какво ме провокира в българския театър и с какво бих се занимавал в него. Ето с такова: страхотна драматургия, страхотен режисьор и коренно различно пространство на изява. Казах си, че в театъра има смисъл от точно такъв тип проекти. Може да не са постоянно, може 1-2 години да не играеш, но когато играеш – то е нещо изключително специално. Когато практикуваш непрекъснато, постановка след постановка, тогава вече не е специално, а нещо амортизирано, което се превръща в ежедневие. И цялата тръпка от театъра, която сме имали в първите години след завършването на Академията, започва да изчезва. Изведнъж с "Опашката" аз се върнах към вълненията от младостта.
5. Да живееш като свободен електрон
Това, което се случва в момента в Народния театър, за мен е друга хубава история. Понякога животът си знае работата. Колкото и да се отделих напоследък, в тоя театър все пак съм бил 20 години и милея за него. С Мариус Донкин като директор беше тотален ужас. Бях абсолютно несъгласен с всички негови стъпки и ходове. Той осъществи някои неща на чист късмет, но реваншисткото му отношение към хората беше противно. Много добри спектакли бяха махнати от репертоара - седят си налични в сайта, но не се играят от години; много добри режисьори престанаха да поставят. Между другото, Захари Карабашлиев първо е предложил за "Опашката" в Народния, обаче тя е била отхвърлена, затова се реализира в Плевен, в разгара на най-голямата COVID криза. Но така се случи, че Васил Василев, когото видях как работи в Плевен, сега е новият директор тук. С него начело в Плевенския театър нито веднъж не падна представление, винаги сме играли пред много публика – този човек се грижи за спектаклите, за актьорите, за службите по начин, който не съм виждал. Казах си: такъв човек трябва и на Народния театър. Радвам се за Народния и за публиката, не за себе си, че той спечели конкурса за директор. Така или иначе, аз си живея живота и когато усетя, че нещо ми харесва, отивам и го правя - където ще да е. Аз съм свободен електрон и така ми харесва да живея: малко рисково, повече интересно, застояването ми е скучно.
