По случай 50-годишнината от Освобождението на България Комитетът за история на София при Българския археологически институт със средства на Софийската градска община през 1928 г. издава „Юбилейна книга на град София“ – сборник от статии за София.
В две от статиите в сборника се разказва как е взето решението София да стане столица на Княжество България.
БТА помества част от публикувания текст под заглавие „София като политически и културен център“ от проф. Стефан Г. Баламезов, който след като завършва през 1906 г. Юридическия факултет към Софийския университет, постъпва на работа в Министерството на външните работи.
Юбилейната книга е част от книжния фонд на библиотеката на БТА:
През октомври 1878 „Гражданското управление“, начело с императорския комисар княз Дондуков-Корсаков, било преместено от Пловдив в София. Пловдив ставал главен град на предвидената в чл. 13 от Берлинския договор Източна Румелия, провинция с административна автономия. Ето защо, след пристигането на Международната комисия в тоя град, Дондуков-Корсаков сдал временното гражданско управление на генерал Столипин и трябвало да отиде в Българското Княжество, за да подготви неговата административна организация, изработването на „Органически правилник“ и избиране на Княз, съгласно чл. 6, 4, 3 от Берлинския договор.
Но защо изборът пада върху София? Съображения трябва да е имало много. Един от чиновниците в канцеларията на Дондуков-Корсаков бележи, че преместването в София се е наложило и поради настъпилите по онова време движения и вълнения в съседните Македония и Албания, които изисквали най-зорко наблюдение от руска страна, както в политическо, така и във военно отношение. Тук, в София, се получават отговорите на 16-те въпроса, които на 8 октомври от Пловдив са били отправени до 16 български първенци, относително предстоящото държавно устройство на Българското Княжество. Тук се довършва и редактирането на проекта за „Органически Устав“, бъдещата наша Конституция. Тоя проект е бил връчен на Императора в Ливадия на 6 ноември, а бил повърнат, значително изменен, на Дондуков-Корсаков с препроводително писмо от 27 декември 1878. Тогава, съгласно постановлението на чл. 4 от Берлинския договор, предстояло свикването в Търново на едно събрание от първенците на България, за да изработят „Органически правилник на Княжеството“. И ето, че се обрисуват вече три града като три политически центъра: Пловдив, дето започва първата работа по държавното устройство на българския народ и тоя град става временно столица на Източна Румелия, която модерно организирана, се съединява с Княжеството; Търново видя у себе си Учредителното Събрание, което изработи Търновската Конституция, и си затвърди привилегията на стара българска столица, в която трябва да става „коронацията“; а София стана столица на Третото българско царство, седалище на учредените власти, политическо и културно звено изобщо за българското племе.
Учредителното Събрание се открило в Търново на 10 февруари 1879, а приключило своята работа на 16 април с. г. На другия ден, 17 април, свиканото вече съгласно приетата Конституция I Велико Народно Събрание избрало първия български Княз. На 26 юни той пристига и полага клетва пред същото Събрание. Къде е столицата на тоя държавен глава, който ще пристъпи към образуване на първия Министерски съвет? Тя е била определена от Учредителното Събрание. В заседанието от 22 март 1879 (Дневник XIII) Геров изказва мисълта, че е „нужно да се определи столицата на Княжеството“. Предлага се София. Друго предложение не се прави. Според Цанков „ний имаме две столици: Търново – историческа и София – правителствена“. И той предлага, щото „и за напред София да си остане за резиденция на Княза, а в Търново да става коронацията на Княза“. Дневникът гласи, че „това предложение на г-н Цанков се прие с вишегласие, за да се мине в протокола“. Ето как София е била провъзгласена за столица. (…)
В емисия „Вътрешна информация“ на БТА през 2009 г. по повод 130-годишнината от обявяването на София за столица откриваме още:
Шест години след обявяването за столица в София започва да се работи по организираното водоснабдяване
София, 3 април 2009 г. /БТА/ През 1884 г. – шест години след като София е обявена за столица на България, в града започва да се работи по организираното водоснабдяване. Първият водопровод е с глинени тръби, които отвеждат водата от Витошките каптажи до резервоара „Красно село“, а оттам да кръстовището на бул. „Витоша“ и бул. „Патриарх Евтимий“ са поставени чугунени тръби.
През 1900 г. в София вече има 58 км водопроводи, от които 50 км са улична мрежа. Частичното изграждане на канализация започва през 1902 г., а година по-късно започва изграждането на водохващания от реките Боянска и Владайска. Разрастването на града създава предпоставки да се мисли за нов източник на водоснабдяване и през 1911 г. се заражда идеята за използването на води от Рила за водоснабдяване в София. Десет години по-късно Върховният съвет по водите взема решение, с което възлага на Софийското градско общинско управление направата на инфраструктурата, нужни за снабдяването на София с вода за пиене, напояване и добиване на енергия.
Най-голям дял в развитието на водоснабдителната мрежа в българската столица има кметът ѝ от периода 1934-1944 г. – инж. Иван Иванов.
Заедно със своите помощници през 1923 и 1924 г. Иванов проучва и изготвя проектите за водоснабдяване на София с води от Рила. Заради дейността си като поддиректор на строителството и по-късно като директор на строителството Иван Иванов е удостоен с почетния знак на столицата и с държавен орден „За гражданска заслуга“ – трета степен.
На 24 май 1934 г. след успешното завършване на строежа на Рилския водопровод инж. Иванов е назначен за столичен кмет.
През 1938 г. се приема Общият устройствен план на София, с който се създава Голяма София с присъединяването на близките селища Княжево, Горна Баня, Надежда, Слатина, Драгалевци и Бояна. Година по-късно започва и строежът на язовир „Бели Искър“. (…)
***
Гробищни църкви и римски гробници „се крият“ под един от символите на столицата - църквата „Света София“
София, 3 април 2009 г. /БТА/ Археологически останки от гробищни църкви и антични римски гробници „се крият“ под един от символите на столицата – църквата „Света София“. Последните задълбочени археологически проучвания (1998 г.-2005 г.) на подземното ниво разкриват останките от църкви (4-5 в.) и от около 95 гробници от различен тип (2-4 в.).
По думите на арх. Любинка Стоилова от общинско предприятие „Стара София“ многоцветните, добре запазени мозайки с висока художествена стойност, предлагат уникални възможности за експониране.
Собственик на входното ниво на базиликата е Св. Синод на Българската православна църква, а подземното археологическо ниво е държавна собственост, като поддръжката на обекта се осъществява от общинското предприятие, а археологическите проучвания се правят от Софийският исторически музей.
Общата площ на подземното ниво е около 1000 кв. м., като се предвижда близо 670 кв. м. от тях да са достъпни за туристически и музейни цели. Това ще стане след цялостната реализация на проектът „Консервация, реставрация и експониране на археологическото ниво под базиликата „Св. София“. В момента с половин милион лева, отпуснати от Дирекцията по вероизповеданията се извършват аварийно-конструктивно укрепване на подовата плоча, конструктивно укрепване и повишаване на сеизмичната устойчивост на сутеренните части и пилотно експониране на фрагмент от археологическите забележителности.
Според арх. Стоилова, в световната практика е рядкост подобен тип на експониране. По думите ѝ характерна част за подземното пространство е, че гробниците и църквите не са в хоризонтално ниво, а някой са по-високо, а други по-ниско.
Според легенда от 16 в. църквата „Света София“ е изградена от принцеса София, дъщеря на византийския император Константин Велики и на Елена.
Друга легенда, датираща от 1717 г. разказва, че по времето на император Юстиниан Велики живяла прекрасна девица от знатен род на име София. Тя била много болна и по съветите на лекарите трябвало да отиде на високо място със здрав въздух и хубава вода. Заселила се на най-подходящото място - Сердика, и след като оздравява, от благодарност построила град и църква на свое име.
Археологическите проучвания на мястото започват още през 1893 г., а направените от проф. Богдан Филов през 1911 г. археологически разкопки и реставрации на църквата разкриват изключителната й историческа и художествена стойност. Проф. Филипов събира легендите за произхода на храма.
Църквата се издига на мястото на четири по-малки християнски базилики и некропол, които са просъществували през вековете.
Първата е построена след издаването от Константин Велики (313 г.) на Миланския едикт - документ, с който се разрешава изповядването на християнската вяра и се слага край на гоненията на християните.
Втората църква, изградена след управлението на император Юлиан Отстъпник (316-365) е разширение на първата.
Третата църква е строена след въстанието на готите през 378 г., когато край Одрин е убит император Валент.
От четвъртата е останало само един малък зид под абсидата на „Света София“.
Сегашната, пета по ред църква на това място е построена през 450 - 457 г. по време на император Юстиниан Велики, който е със заслуги за разцвета на християнската църковна архитектура по това време.
Архитектурният тип на църквата е трикорабна кръстокуполна базилика, отнасяща се към т. нар. план „латински кръст“ с удължено западно рамо. Сградата й се счита за предвестник на римския стил, осъществил прехода от източната към западноевропейската църковна традиция.
През 1568 г. по идея на помохамеданчения хърватин и съветник на султан Мурад Трети - Сияуш паша християнският храм „Света София“ е превърнат в джамия – Сияуш джамия. Така в продължение на 250 години „Света София“ съществува като джамия.
След земетресението през 1818 г. се пропукват някои от стените на базиликата, съборено е източното кръстно рамо и абсида, пада минарето, а след земетресението от 1858 г. е поразена северната половина на притвора и част от средния кораб. След като паднала и горната част на преизграденото минаре, турците я изоставят като храмова сграда.
Стара софийска легенда разказва, че душите на мъчениците са опазвали неведнъж базиликата „Св. София“ от разрушение и дори наказвали всеки, дръзнал да посегне на Божия дом.
След Освобождението на България през 1878 г. запазената част на църква е използвана за склад от Столичната община.
След проучвания, направени Софийското археологическо дружество в началото на 20 в., през 1924-1930 г. църквата е възстановена с помощта на събраните около 3 млн. лв. дарения. Базиликата е обявена за народна старина през 1927 г. и е осветена на 28 септември 1930 г., а в периода 1930-1932 г. е укрепен и напълно възстановен. През 1955 г. църквата е обявена за паметник на културата.
През 1982 г. от южната страна на „Св. София“ е изграден Паметникът на Незнайния воин.
Общите размери на църквата са 46,45 м дължина, 20,20 м ширина и 19,75 м височина в подкуполното пространство, куполът на сградата е без барабан с диаметър от 9 м. Масивни стълбове-пилони, съединени с арки отделят страничните от централния кораб на сградата.
