Няма никаква нужда от тези филми. След 20 години вероятно анимационният "Аладин" (1992) ще продължава да бъде по-гледан и помнен от сегашния, но това съвсем не спира "Дисни" да излъскват старото злато и да го изнасят отново на пазара. За тях поговорката "Ако не е счупено, не го поправяй" не важи, понеже мултимилионните приходи са в кърпа вързани. Доказаха го вече "Красавицата и звярът" и "Книга за джунглата", а предстоящият игрален "Цар лъв" (WTF? Кой ще "играе" във филм, в който хора не се появяват в нито един кадър?) ще бъде или най-големият им успех, или най-големият провал. Все пак говорим за хората, които превърнаха Star Wars в сапунен сериал, а комиксовите книжки с картинки - в най-доходния експорт на Холивуд. 

Пари и слава са основните желания, с които притежателите на вълшебната лампа призовават всемогъщия джин от "1001 нощ". Парцаливият крадец на дребно със завидни паркур умения обещава да е различен (понякога) и това му спечелва любовта на принцесата Жасмин. Сценарият, създаден от Гай Ричи в сътрудничество с Джон Огъст, повтаря почти дословно този на филма отпреди 27 години, с едно изключение: MeToo, girl power или както искате го наречете - красивата Жасмин вече не иска да е само мълчаливо украшение в палата и жена на султана, а сама да е султанка. По този повод са й написали и сопранова пауър балада в духа на Елзината Let It Go. 

Иначе актрисата в ролята (Наоми Скот) е просто чудесна - не само поради красотата си. Което не може да се каже за египтяно-канадеца Мена Масуд в ролята на Аладин, който пее отлично, но инак във всяка секунда на екран ти се ще да го неутрализираш с два шамара. И като стана дума, женското овластяване не е единствената дан, която "Дисни" са платили на политическата коректност - в актьорския състав си дават среща раси и народности от четири континента. 

Все пак шоуто открадва Уил Смит, който е натоварен с най-тежката задача - да измъкне образа на джина от незабравимото изпълнение на Робин Уилямс в анимационния оригинал. Трябва да се признае, че успява и че това е най-добрата му роля в последните 15-20 години. Той е церемониалмайстор на най-пищните танцово-певчески хореографии, сред които блести пристигането на принц Али в Аграба. Познатите шлагери на Алън Менкен от 1992-ра са преаранжирани с хип-хоп елементи в чест на някогашния Фреш Принс. А масовките и зрелищните костюми извикват асоциации с Боливуд, нежели с класическия холивудски мюзикъл. (Макар че след успеха на първия филм "Аладин" е поставен на Бродуей и римейкът до голяма степен черпи идеи от тази постановка).

Гай Ричи, бившият г-н Мадона, още по-бившият режисьор на "Гепи" и "Две димящи дула", на пръв поглед изглежда странен избор за подобен "семеен" проект. Още повече че всичките му филми напоследък с изключение на "Шерлок Холмс" са провали. Музикалност очевидно не му липсва, но той не внася нищо от собствения си авторски стил в новата "Дисни" фиеста, с изключение на откриващото преследване на пазара.

В резултат новият "Аладин" е ориенталски пищен, бонбонено пъстър и много забавен (благодарение на Уил Смит и няколко епизодични персонажа като северняка, кандидат за ръка на принцесата), но също и напълно вторичен, конюнктурен и безсрамно комерсиален. Визуално той е без грешка, но "нешлифован диамант" не е.