Гледал ли си един филм на Уес Андерсън, гледал си всичките. Разбира се, по-добре е да си гледал някои от най-добрите - "Гранд хотел "Будапеща", награден с 4 "Оскара", или анимацията "Фантастичният г-н Фокс". Със своя ярък, безпогрешно разпознаваем кинематографичен почерк режисьорът от Тексас си е спечелил малък култ последователи, който го аплодира и в по-посредствените му опити. Изглежда към него принадлежат и селекционерите на Кан, които включиха 11-ия му филм "Астероид Сити" в конкурсната програма на тазгодишния 76-и фестивал (без журито да му обърне никакво внимание).
Българската публика също има шанса да познава в детайли работата на Уес Андерсън - всичките му филми са имали ако не широко разпространение, то поне фестивален показ у нас, с което не могат много представители на независимото американско кино да се похвалят.
Декоративно, маниерно, естетически виртуозно и с внимание към детайла, граничещо с обсесивно-компулсивно разстройство - така може да се опише творчеството на режисьора днес, особено след последния "Френският бюлетин на Либърти, Канзас Ивнинг Сън" (2021). Подобно на д-р Енчев, Андерсън явно смята, че "красотата е симетрия", и всеки кадър в неговите филми е с педантично прецизирана геометрия и колорит.
Така е и в "Астероид Сити". Но за разлика от "Френският бюлетин..." (и в двата съсценарист е синът на Копола - Роман, който вече пет пъти си сътрудничи с Уес) филмът притежава сюжет, който може да се опише така: в затънтено градче насред САЩ преди хиляди години е паднал астероид. Около това космическо събитие се върти животът на Астероид Сити, където през 1955 г. за годишното му честване се събират Младите звездобройци, Космическите кадети и още куп ексцентрични герои, попаднали по избор или по неволя в оранжевата 2D пустиня. Тази година е по-различна от всички досега, защото в кратера ще кацне истинско извънземно с летящата си чиния.
Жанрово филмът съчетава елементи от фантастика и уестърн, романтика и драма, комедия на абсурда и философски коментар. Но не се полъгвайте. Както и другите десет, той принадлежи към жанра "Уес Андерсън". По-малко зрелищна и лишена от екшън извънземна инвазия не сте виждали. По-важни тук са вътрешните терзания на героите и идеално бухналите млечни шейкове, които пият, отколкото зелените човечета или избухващите в далечината ядрени гъби. Деца гении и инфантилни възрастни, носталгия по недатирано минало, абсурдни реплики, произнасяни с гробовна сериозност, и много, много типография - всички запазени марки на режисьора присъстват.
Разбира се, понеже е филм на Уес Андерсън, персонажите до един се изпълняват от прочути актьори. Не може да се каже, че правят кой знае какви роли - те са просто фигурки в диорама. Все пак най-важните са поверени на Джейсън Шуорцман и Скарлет Йохансон, но и на Едуард Нортън, Тилда Суинтън, Том Ханкс, Ейдриън Броуди: микс от "дежурни" при Андерсън любимци и нови попълнения. (Внимавайте за Марго Роби, Джеф Голдблум и Уилям Дефо, защото ако мигнете, ще ги пропуснете.)
Внимавайте и в сценария: всъщност това не са събития в пустинята през 1955-а, това е телевизионно шоу, което пресъздава поставянето на измислена театрална пиеса. Или: Скарлет Йохансон играе актриса, която играе актриса, която играе актриса. Ако ви идва твърде "мета" - не се тревожете, и аз 68 пъти си гледах часовника, макар че филмът продължава едва стотина минути. Аха да изпиташ емпатия към героите, и Андерсън ги скрива от погледа, за да ни покаже творческите терзания на някакъв драматург (алтер его?).
Въпреки това на финала "Астероид Сити" ме остави с топло чувство. Може би Уес Андерсън не е претенциозен сноб, а е всъщност един пабител (по определението на Бохумил Храбал от 1964 г.) - човек, който търси красивото в живота, в думите, в обикновените неща, и по пътя често губи връзката между действителност и фантазия. А може би пък си е претенциозен сноб.