Премиерата на "Социалната дилема" бе преди близо година и преди цял един апокалипсис - през януари на фестивала за независимо кино "Сънданс", но въпреки суперлативните отзиви на присъствалите критици той не стигна до екраните и сърцата на потребителите, преди продуцентът и разпространител "Нетфликс" да го пусне в своя стрийм тази есен.
Популярността му отприщи масови и енергични реакции в западния свят, по-малко у нас (където Гугъл изважда само един резултат на български с името Тристан Харис, а кой е той - след малко). "Ако не плащате за продукта, вие сте продуктът", с такива мантри плаши потребителите режисьорът Джеф Орловски. "Само две индустрии наричат клиентите си users (употребяващи) - продължава той макабреното си изложение - наркоиндустрията и технологичната такава". "Най-важният документален филм на нашето време" го нарече британският в. "Индипендънт". И не беше единственият, който изпита подобен възторг.
Лично видях стреснати от филма - може би не чак до степен да отрежат достъпа до интернет на децата си, както е модно сред шефчетата в Силициевата долина (те го потвърждават и пред камерите на Орловски), но със сигурност да се замислят за щетите, които социалните мрежи нанасят върху отделната личност, а сетне и върху обществото: усещането, че си като жаба, варена на бавен огън в котел от омраза; фалшиви новини; здравни кризи; политически манипулации; екстремизъм; конспиративни теории за 5G, кемтрейлс, коронавируса... И на първо място - фактът, че изобщо си логнат в момента и в още много часове от деня и нощта си. Може би пък дигиталните капиталисти не грешат, третирайки клиентите си като наркозависими?
"Социалната дилема" е 93-минутен документален филм под формата - основно - на интервюта, който не казва нещо ново, но обобщава добре известните проблеми по зрелищен и доста манипулативен начин. Режисьорът Орловски среща през студентските си години в Станфорд идеолога Тристан Харис - понастоящем бивш програмист, предприемач, директор на отдела за етичен дизайн на Гугъл, а днес препитаващ се чрез Центъра за хуманни технологии, който бие тревога за дебнещите в мрежата опасности; човекът, наричан от The Atlantic "най-близкото до съвест, което Силициевата долина притежава". Харис е най-артикулираният глас във филма, съзиращ едновременно утопия и антиутопия в това, което технологиите ни причиняват.
Пред камерата застават и други важни инженери, мениджъри и инвеститори, работили за най-влиятелните дигитални компании (Facebook, Instagram, Twitter, YouTube): инженерът, изобретил бутона like; създателят на алгоритъма, чрез който YouTube ви препоръчва нови видеоклипове; отговорникът по монетизацията на ранния Фейсбук и т.н. До един те обясняват как всичко е започнало с добри намерения, а после чудовището на Франкенщайн - разбирай изкуственият интелект - е излязло от контрола на създателя си: къде от недоглеждане, къде от чиста алчност. Понякога ти го обясняват изпаднал дебелак с расти или венчър капиталист, което го прави недотам убедително послание.
Документалната част е информационно внушителна, но и драматургично досадна, затова авторите на филма решават да разнообразят сухата материя с "драматизирани" епизоди, в които истински холивудски актьори играят истинско семейство от американската средна класа. Майката се тревожи, че децата ѝ прекарват твърде много време, взрени в телефоните си (което е вярно). Децата на свой ред биват изобразени като бледни зомбита в плен на величествения Алгоритъм, който ги въвлича все по-дълбоко в заешката дупка, предлагайки им още и още от съдържанието, което копнеят да изгълтат. Актьорът от "Момчетата от Мадисън авеню" Винсънт Картайзър играе нещо като бот с раздвоение на личността, въображаем образ на Алгоритъма в евтино подражание на "Матрицата", имитация на живите детски емоции в шедьовъра на Pixar "Отвътре навън", за да покаже как изкуственият интелект ни "работи", въздействайки йота по йота върху невроните ни. Като идея добре, само да не беше толкова слабо кино!
В крайна сметка "Социалната дилема" не предлага решения, освен "изхвърлете смартфона през прозореца", и макар че светът отдавна се бори за наднационални регулации на дигиталното съдържание (още от изборите в САЩ през 2016-а и скандала с Cambridge Analytica), авторите и на този филм не са наясно как това да се случи. Най-малкото, в разговора трябва да участват социални антрополози, философи, биоетици и психолози, а не просто програмисти и инвеститори, които може и да знаят как функционират AI алгоритмите, но хал хабер си нямат как функционира човешката душа.
Може би "Социалната дилема" има смисъл като образователен филм, който да пуснем на децата, но не знам дали няма да го приемат като отегчителна дидактика. Пък и историята познава предостатъчно примери, че изкуството (и в частност киното) не е в състояние да променя обществените нагласи. Само няколко месеца след като "Фаренхайт 9/11" на Майкъл Мур, най-касовият документален филм на всички времена, грабна "Златна палма" в Кан (и още десетки награди) с изобличаването на Буш-младши като човека, използвал терористичната атака от 11 септември като претекст да нахлуе в Ирак и да започне война, Джордж У. беше преизбран за президент на САЩ.
Три години по-късно "Неудобната истина" спечели "Оскар", а идеологът му Ал Гор - Нобелова награда за мир. И какво направихме с глобалното затопляне? Пак нищо.
Да, масовата премиера на "Социалната дилема" беше чудесно прицелена в седмиците преди президентските избори в САЩ. А стрийминг гигантът "Нетфликс" също използва предвиждащ алгоритъм, за да предлага филми и сериали на своите абонати. Да не стане като в популярната аналогова поговорка "крадецът вика "дръжте крадеца"?
Ако пък искате качествено художествено произведение на тема "Фейсбук е лош", потърсете "Социалната мрежа" на Дейвид Финчър от 2010 г. - време, когато повечето от участниците в днешните онлайн баталии още не са имали профили. Защото това, което прави технологиите опасни, са не технологиите, а хората - и техните слабости.
YouTube
