"Славни времена"
реж. Никола Бедо
с Даниел Отьой, Фани Ардан, Гийом Кане
„Славни времена“ е сантиментален реверанс към по-добрите времена на френското кино, рядко филмово удоволствие за по-възрастна публика в афиша, доминиран предимно от зрелища за тийнейджъри. Толкова по-странно е, че той идва от режисьор, роден през 80-те и само с една пълнометражна лента зад гърба си. Оригиналното заглавие е „Бел епок“. Промяната е навярно с цел да не препраща заблуждаващо зрителя директно към така назовавания исторически период (края на XIX и началото на XX в.), нито дори към едноименния испански филм на Фернандо Труеба – с една от първите роли на Пенелопе Крус.
Знак за носталгично звучене е и участието на две масивни актьорски имена от първото столетие на седмото изкуство – Даниел Отьой и Фани Ардан. Персонажът на Отьой е символ на трудно адаптиращия се човек от вчера в постоянно променящото се днес.
Героят му Виктор е художник, прехвърлил 60-те. Работил е като карикатурист във вестник, който спира да излиза на хартия. Отказва да приеме с отворени обятия модерните технологии, както и новите отношения, които ги съпровождат. Покрай това изтърва и връзката със съпругата си (Ардан).
Компания за „пътуване във времето“ му обещава миг щастие в епохата, когато е бил най-честит. Тя не предлага темпорален скок със sci-fi машина, а старателно режисирани възстановки, предназначени за развличане на скучаещите буржоа – един иска да пие в Хавана с Хемингуей, друг да се потопи сред дантелите на Мария Антоанета. Нещо като индивидуално „риалити шоу“. Нашият човек мечтае за 1974-та в едно бистро, където всички пушат и си бъбрят, никой не си зяпа телефона, политическата коректност още не е изобретена и е напълно възможно да срещнеш любовта.
„Славни времена“ все пак не е досадно мрънкане на застаряващ интелектуалец, изхвърлен зад борда на модерността, а лек и духовит поглед върху важните неща, върху съвременните технологични обсесии, отчуждението, общуването, вечните ценности. Той изобилства от хумор, но това не е евтиният физически хумор на съвременната комедия – този е и умен, и леко горчив, и непоправимо романтичен. Преплитането на фантазия, реалност и постановка (ала „Шоуто на Труман“, "Адаптация", Westworld) хвърля героя в объркване, но обещава и катарзис. Интелигентният сюжетен механизъм поставя всеки от героите в позиция на манипулиран и манипулиращ едновременно. Защото животът не е това, което се случва, а нашата представа за него.
