Винаги може да се разчита на „Пиксар“. Не всички техни продукции са еднакво добри – например „Колите“, „Храбро сърце“ или миналогодишният „Напред“ са просто успешни рисувани хитове. Но когато те са във върхова форма, филмите им са като изрезка от рая.
Вдъхновението не напуска анимационните магьосници от Емеривил и в пандемията, която донякъде провали срещата на публиката с новия им опус „За душата". Той трябваше да се прожектира премиерно на несъстоялия се фестивал в Кан 2020, после да тръгне по кината и да спечели милиард долара. Вместо това дойде коронавирусът и „За душата“ излезе по Коледа в стрийминг платформата Disney+. България е сред малкото страни (ако не броим Китай), където той може да се гледа на голям екран – поне до неделя вечер, когато влиза в сила новият локдаун и затваряне на киносалоните.
„Пиксар“ преживяха и други трудности. От прословутия „обяд за четирима“, когато на салфетка е положена креативната рамка на „Играта на играчките“ и другите класически филми на студиото, днес са останали само двама. На масата през 1994 г. сядат Джон Ласитър, Андрю Стантън, Джо Ранфт и Пийт Доктър. Ранфт загина в катастрофа през 2005-а, Ласитър, издигнат преди това до изпълнителен директор в „Дисни“, бе уволнен заради сексуални посегателства в разгара на #metoo. Другите двама все още са в авангарда на най-добрата анимация, идваща от запад. Доктър, носител на две награди „Оскар“ за „В небето“ и „Отвътре навън“, почти гарантирано ще получи трета за „За душата“.
На пръв поглед може би изглежда, че филмът с логото на „Дисни“ плаща задължителния данък на конюнктурата, бидейки първият на „Пиксар“ с чернокож протагонист. За анимационното студио обаче разнообразието е лесна работа – в малкото им филми с главни герои хора наравно дефилират супергерои, мексиканци, френски готвачи, келтски принцеси и сърдити старчета, а извън тях художниците вдъхват душа на риби, роботи, буболечки, коли, таласъми и плъхове. Колцина могат да се похвалят с подобен спектър?
Джо Гарднър от „За душата“ е учител по музика. Той си мисли, че е гениален джаз пианист, но светът не го признава. Самотният мъж на средна възраст все още се пере у майкини, а работата му е да озаптява безразлични към музиката пубертети в училищния оркестър. Но ето че птичето на щастието каца на рамото му и той е поканен да свири в квартета на легендарна саксофонистка. Развълнуваният Джо пада в шахта и умира. Но това не е краят, а началото...
„За душата“ не е филм за джаз (нито за соул, каквато игра на думи би могъл да заподозре човек в името му). В него има прекрасни джаз мелодии, написани от Джон Батист (номинация „Оскар“ заедно с другите двама композитори Трент Резнър и Атикъс Рос), но те са само рамка на филмовия разказ. Структурно „За душата“ следва ритъма на джемсешън – започва отнякъде, после завива в съвсем друга посока, импровизира, за миг се замисля, и после отново...
Той не е и филм за смъртта, какъвто беше „Тайната на Коко“. Макар Джо да е на прага на отвъдното, то присъства само като далечна перспектива – и като бюрократична организация с огромно механично сметало (явно на оня свят не са открили компютрите) и безкрайни картотеки с бумаги. "За душата" е за смисъла на живота – не съвсем както го разбират „Монти Пайтън“ - и за "искрата", която всеки крие у себе си. Независимо дали призванието ти е да свириш, да подстригваш, да обучаваш или да летиш с ракета. Както всички сценарии на „Пиксар“, и този е дълбоко алегоричен зад привидно елементарните – като за деца – сюжетни развои. Той има тематично сродство с последния от най-блестящите филми на студиото - „Отвътре навън“, но поставя вътрешния свят на героите си и в метафизичен контекст.
Същата искра, която героите Джо и Номер 22 търсят отчаяно, притежават и филмите на „Пиксар“. Когато идеите са в абсолютен синхрон с образите, нарисувани с неподражаема изобретателност и невъобразими цветове, и те карат да плачеш и да се смееш едновременно. Това детско, неподправено изумление дори от най-обикновените неща около нас, което толкова липсва на всички ни в последните 12 мрачни, опасни и намръщени месеца. За доза щастие на „Пиксар“ винаги може да се разчита.
YouTube
