Освен съименник на слаб български филм от близкото минало "Изпепеляване" е и рядък гост на нашите екрани. Пристигнал първо за фестивала "Синелибри", където журито (Кристоф Ламбер, Раду Михайлеану и др.) единодушно го определи като най-добър в конкурса. И досега той може да се види в артсалоните - публиката на моловете и бездруго не би проявила интерес към него.
Възходът на киното от изтока не минава съвсем незабелязано у нас - гледахме благодарение на "София филм фест" японския "Джебчии" - със "Златна палма" от Кан 2018, и пак на СФФ 2020 ще видим "палмоносеца" от 2019-а и носител на "Златен глобус" за най-добър чуждоезичен филм "Паразит". И той идва от Южна Корея, също както "Изпепеляване", и той подобно на другите два разисква класови въпроси.
Но не те са основата на "Изпепеляване" на режисьора Лий Чанг-донг, свободно интерпретиращ разказа на Харуки Мураками "Горящият хамбар". Присъщата за Мураками мистериозност витае във филма, но тук са и духовете на Фокнър (със "Селцето" и "Горящите обори") и Фицджералд (с "Великият Гетсби"), на европейски майстори като Антониони и Тарковски - пожарът в кадър направо крещи "Жертвоприношение".
"Изпепеляване" е филм за илюзиите и привидностите. За въображаемата мандарина, която главната героиня Хе-ми така секси "изяжда" в кадър. "Важното е не да си внушиш, че има мандарина, а да забравиш, че няма". Така и Чанг-донг само привидно разказва история за момче, влюбено в момиче, което му оставя ключ от своята квартира - да храни невидимата, също като мандарината, котка. Има ли котка? После момичето изчезва - а имало ли е момиче изобщо? Имало ли е кладенец, от който героят Джонг Су я е спасил като дете?
От пътуването си в Африка Хе-ми се връща с богат, разглезен младеж, който кара "Порше" и има опасно хоби - да пали хамбари (във филма те са оранжерии). Така живеещият скромно на село Джонг Су усеща заплахата за своя непосредствен свят. От еротика до криминална интрига в продължение на близо два часа и половина "Изпепеляване" се люшка между Ерос и Танатос, между изтока и запада, между града и селото, между бълнуване и действителност. Темпото на Чанг-донг е изкусно и засмукващо - въпреки голямата продължителност филмът не доскучава, мъглявата фабула не демотивира зрителя. Употребата на музиката е майсторска, пластиката на филма ни казва повече за героите, отколкото оскъдният диалог на корейски. Меланхоличната поетика на "Изпепеляване" не нарушава неговата решителност да възнагради търпението с достатъчно яростна развръзка.