В последните две седмици в България може би останахме с грешното впечатление, че "Зелената книга" е филм, в който сънародникът ни Димитър Маринов изпълнява някаква важна и значима роля. Това не е така - въпреки сагата с "Оскара" и знаменцето. Той стои адекватно в своите няколко кадъра, а и няма лоша реклама - може пък патриотичните подбуди да закарат в киносалоните повече хора, отколкото инак биха гледали настоящия носител на академична награда за най-добър филм. Защото "Зелената книга" (по кината благодарение на "София филм фест"/Арт фест) все пак е добър. Той е разумен и консенсусен избор сред разнобоя номинирани тази година - топъл, трогателен, масов и разбираем филм. Също е и конформистки, безконфликтен и озахарен, но пък изпълнен по всички правила на изкуството. Изключителни актьорски изпълнения, компетентна режисура, хубава музика и сгряваща сърцето история - какво повече му трябва на човек?
По замисъл "Зелената книга" е типична "Оскарова стръв" - филм, създаден по канона на клишето, който излиза в края на календарната година и печели вниманието на гласуващите за награди. Той има полубиографична основа - създаден е по сценарий на Ник Валелонга, сина на главния герой, изигран от Виго Мортенсен. Тони "Устата" Валелонга си изкарва прехраната като охрана в нощни клубове, разчита повече на юмруците и по-малко на интелектуалните си способности. Той е италианец от Ню Йорк с всички произтичащи от това стереотипизации - завиден апетит, красива жена, голяма уста, сплотено и шумно семейство, леки връзки с мафията и т.н. В първите минути на филма, както се вижда, е и отявлен расист. В следващите два часа му предстои метаморфоза, след като приема да бъде личен шофьор на виртуозния пианист Дон Шърли (в ролята вече двукратният носител на "Оскар" Махершала Али) по време на неговото турне из расисткия Юг в началото на 60-те години. I have a dream на Мартин Лутър Кинг предстои, негрите нямат право да посещават тоалетните и да вечерят в ресторантите на белите господари, така че пътуването е леко авантюристично, леко будителско.
Филмът се плъзга по линията на най-малкото съпротивление и расовите проблеми са засегнати само епидермално, което и предизвика бурни реакции в либералната преса отвъд океана, с епизодични опити и у нас. Факт е, че сценарият не отхвърля особено енергично концепцията за превъзходството на белия човек - в него един първичен мачо простак закриля и дори "образова" висококултурния и възпитан чернокож. Краткият гей намек е ненужен и очевидно сложен преднамерено.
Ако обаче изберем да не търсим теле под вола, отношенията между Дон и Тони са основани на искрено, неподправено приятелство. Противоположните в културно, расово и класово отношение образи, които изграждат Мортенсен и Али, се допълват съвършено. Цветът на кожата и политическите криволици са само рамка за човешките отношения в тази ярка диада, в която "Оскара" получава Махершала (за второстепенна роля), но по-заслужилият безспорно е Виго (с номинация за главна). И двамата играят великолепно, и двата персонажа претърпяват положителни и обосновани трансформации. Самотният ерудиран пианист бавно слиза от своя печален Олимп и усвоява яденето на пържено пиле с ръце и общуването без високомерие както с бели бедняци, така и с неговите събратя афроамериканци. Простоватият, но сърдечен италианец на свой ред преминава известен процес на рафиниране, освен дето казва "сбогом" на инстинктивния си расизъм. "Зелената книга" по характер е road movie, понеже 90% от сцените намират двамата герои в един автомобил, захвърлен по пътищата на САЩ. Всички останали участници, не само Маринов, са бързо преминаващи край тях епизодици. На този фон изпъкват актьорските таланти и на двамата. Диалогът помежду им е напоен с мощно количество хумор, понеже това е първият "сериозен" филм на половинката от тандема братя Фарели - Питър, наполовина отговорен за евтините комедии "Ах, тази Мери" и "От глупав по-глупав".
Слава богу, за разлика от тях в "Зелената книга" няма нищо просташко. Въпреки своите донякъде елементарни и конюнктурни идеи, той е нежен, хуманен и професионално изпипан филм, който оставя едно важно послание - че всеки може да стане по-добър. Даже и режисьорът на "От глупав по-глупав".
