Откак навърши 70, Алмодовар е почти толкова активен, колкото Уди Алън. За две години дон Педро зарадва почитателите си с три филма - разкошния и подчертано биографичен "Болка и величие", после късометражния "Човешкият глас" по Жан Кокто, а сега и с "Паралелни майки". И ако в "Болка и величие" превъплъщението на любимеца му Антонио Бандерас в Режисьора донесе на испанския актьор първия му "Оскар", в своята нова лента Алмодовар отдава дължимото на другата си фаворитка - Пенелопе Крус. За осми път тя разцъфтява под неговата режисура и макар да има в колекцията си Академична награда (именно при Уди Алън, за "Вики Кристина Барселона"), не е чудно ролята на Джанис да я сдобие с поредна номинация.
Жизнена, чаровна и чувствена, Крус е сърцето на "Паралелни майки". Героинята й е успешна фотографка, която забременява на късна възраст и от случаен партньор. В родилното тя лежи редом с непълнолетно момиче (Милена Смит), чието бебе също ще расте без баща. В сюблимния момент и двете са придружени от жени - Джанис от своята приятелка, редовната при Алмодовар Роси де Палма, а Ана - от егоистичната си майка актриса (Айтана Санчес-Хихон). Двете самотни майки ще преминат през водовъртеж на чувствата и опита, извличайки неподозирани уроци от една завръзка ала сапунен сериал. Но под повърхността на наглед простичките истории, с които се захваща Педро, бълбукат по-дълбоки внушения.
Алмодовар винаги е имал афинитет към историите за майчинството и неговото централно място в битието на жената. Провинциалното детство на режисьора преминава, по собствените му думи, в условия на пълен матриархат (в "Болка и величие" Пенелопе изигра неговата собствена майка). От друга страна, в родната му Ла Манча и до днес считат мъртвите за неделима част от селската общност - и това е втората червена нишка на разказа в "Паралелни майки", където освен две майки съжителстват две епохи. Джанис се опитва да открие труповете на свои предци, убити и заровени анонимно от отрядите на Франко, и да им осигури достойно погребение. Раждането и смъртта, старото и новото, Ерос и Танатос - нищо от това не е ново за Алмодовар, но този е филмът му с най-отчетливо политическо послание. То е простичко - миналото не трябва да бъде забравено.
Старите филми на испанския виртуоз, пораснал и оформил вкусовете си именно в епохата на диктатурата и нейното отхвърляне, са му създали репутацията на ярък, истеричен средиземноморски тайфун, чиито образи плачат за психоанализа (а травестити и инакосексуални дефилираха при него десетилетия, преди да стане модерно). "Късният" Педро е друго нещо - улегнал, по-тих, сантиментален. Но емоцията, която носят филмите му днес, е не по-малко колоритна, топла и завладяваща.
YouTube
