Певецът на английския пролетариат Кен Лоуч се класира за отбор "ветерани" дори по критериите на съвременното кино, което в една година може да извади филми на Мартин Скорсезе (81 г.), Ридли Скот (86), Хаяо Миядзаки (82), Роман Полански (90), Уди Алън (88), Джордж Милър (79)... Той вчера навърши достолепните 88, а "Старият дъб" е, по собствените му думи, последният му филм. Показан на миналогодишния фестивал в Кан, където червеният килим винаги е бил гостоприемен към него - с 16 участия в конкурса, Лоуч е носител на две "Златни палми", три пъти Голямата награда на журито и още три - тази на ФИПРЕССИ... Може би защото селекционерите на Лазурния бряг винаги са ценили социално ангажираното кино.
У нас филмите му обикновено спохождат фестивалния екран и рядко достигат до широко разпространение, а ако все пак има такова, ги гледат шепа хора. Така ще е съдбата и на "Старият дъб" - сантиментален, дидактичен и неустоим в човечността си филм, който Лоуч създава заедно с постоянния си сценарист Пол Лавърти. Все така режисьорът насочва камерата си към неизвестни и даже непрофесионални актьори, които говорят с регионални акценти и не се свенят да ползват ненормативна лексика. Операторът Роби Райън снима простичко, на естествена светлина, без финтифлюшки - нещо, в което скандинавските основатели на "Догма 95" се клеха преди 30 години, после забравиха. Но британецът остава верен на своята естетика на ежедневното, баналното, негримираното. Всички правила и стереотипи на социалния реализъм са тук: когато ги ползва Лоуч, това не дразни, а обратното - изглеждат, сякаш те са измислени от и за неговите филми. (Когато ги ползва българското кино, най-често изглеждат като ученическо подражание.)
"Старият дъб", освен заглавие, е и името на последния пъб в малко градче в североизточна Англия. Последната база на достойството и социалното общуване за местните, чийто живот става все по-труден от 80-те насам, когато след миньорска стачка селището остава без постоянен поминък. Показаните чешити са типичните персонажи на Лоуч и Лавърти, едновременно отблъскващи и предизвикващи съчувствие. Когато в градчето пристига автобус сирийски бежанци (действието се развива в 2016-а), те настръхват от расизъм, гняв и негодувание, че пришълците ще изядат и малкото, което имат. За разлика от типичния градски либерал, който не прави дори кратък опит да разбере какво стои зад тази позиция, режисьорът е еднакво грижовен към всичките си герои. Е, идеализира кръчмаря Ти Джей и младата сирийска фотографка Яра, чието неочаквано приятелство води до сътресения в местната общност. Но злодеи в "Старият дъб" няма. Всички, по един или друг начин, са жертви - и хора.
Няма значение, че някои внушения са твърде буквални, някои реплики звучат като лозунги и някои сцени са прекомерно сълзливи. Човешкото в киното отдавна е отстъпило място на герои и супергерои, затова непоколебимият хуманизъм на Кен Лоуч изглежда направо като нещо от друга планета. В него няма ни капка ирония, нито грам цинизъм. "Старият дъб" е зареден и с неочакван старчески оптимизъм - за разлика от предишните два филма в своеобразната трилогия, оформена от "Аз, Даниел Блейк" и "Извинявайте, че не ви намерихме", на финала на този проблясва надежда. Консерваторите владеят Англия, обществените разломи остават, светът е несправедлив, но Лоуч е твърдо убеден в способността за проява на емпатия към ближния.
YouTube
