Седмицата мина под знака на 91-ите награди "Оскар", където на сцената в Долби тиътър се мерна българският трикольор. Едновременно повод за патриотична гордост и за обясним скептицизъм стана акцията на Димитър Маринов - изпълнител на малка (около 3 минути и две изречения) роля на руски музикант в най-добрия филм на церемонията "Зелената книга".
Проблемът не е толкова в Маринов, който разказва цветната си и бездруго биография с апломб и украшения, извикващи асоциации с барон Мюнхаузен. Човекът изпълнил амбицията си, която преследва от малък на сцената - първо като цигулар във филхармония "Пионер", после като актьор във ВИТИЗ и видинския театър, а накрая като кандидат за холивудска слава. Проблемът е на българските медии, които прегърнаха неговите небивалици още преди "Оскарите" и охотно ги тиражират. Около личността на Димитър се натрупаха толкова полуистини, че свят да ти се завие - например известната му история, че го харесал лично великият Стивън Спилбърг. Да, ама "Зелената книга" има цели 11 продуценти и Спилбърг не е сред тях. Единствената му допирна точка е, че миноритарен продуцент на филма е компанията "Дриймуъркс", в която той е акционер. Може и да е разписал някой счетоводен документ.
Има един наш отчетлив комплекс в областта на културата (не само там, но в нея е видимо), според който жадуваме признание "отвън". Така е, локални сме, дребни сме и не ни достига международна значимост. Но каква полза да си я съчиняваме?
Димитър се врязал в костюмираната публика на "Оскарите" (сам признава в интервю, че мястото му е в задните редове и появата му на подиума не е била предвидена), за да изскочи в сюблимния момент край действителните лауреати - продуцентите на филма и титулярите Виго Мортенсен и Махершала Али, и да издърпа статуетката от ръцете на Джулия Робъртс. Няма как да му се сърдим за флагчето, то е мил жест. Но този сюжет се оказва достатъчен за транспаранти "българин с "Оскар" и тупане в гърдите у нас.
Не, това не е българинът с "Оскар". Най-близкото ни до "Оскар" за творческо постижение е канадският гражданин, но и българин Теодор Ушев, който бе номиниран за късометражния си филм "Сляпата Вайша" през 2017 г. Нищо че според Вежди Рашидов постижението му е незначително. Академична награда имат и Владимир Койлазов и Петър Митев за технологията си V-Ray, макар призовете за научно-технически постижения да не са сред 24-те, връчвани на бляскавата официална церемония, а се раздават предварително.
С подобен ентусиазъм медии и пиари раздухват и другите ни задгранични културни успехи. Мине не мине, появят се съобщения за български филм, селекциониран (а понякога дори награден!) в Кан, Венеция или Берлин. Уважаеми колеги! Български филм в Кан е награждаван последно през 1985 г., когато Слав Бакалов и Румен Петков печелят "Златна палма" за късометражен филм. Впрочем заради особеностите на режима по това време аниматорите не са били в Кан и не са пипали въпросната статуетка, за разлика от Димитър и чуждия "Оскар".
Само за информация, последният ни игрален, пълнометражен филм в конкурса на Кан е "Последната дума" на Бинка Желязкова през 1974 г. Оттогава българско име се появява в главната селекция веднъж - Камен Калев е един от 13 автори (заедно с имена като Жан-Люк Годар и Сергей Лозница) във филма омнибус "Мостовете на Сараево". Преди 2 г. "Посоки" на Стефан Командарев отбеляза първото ни участие във втората по важност програма "Особен поглед" от 1988 г. насам. И толкоз. Всичко останало са периферни или търговски прожекции, които нямат тежестта на фестивално участие и награда.
Същото и в Берлин (където "Авантаж" на Г. Дюлгеров някога спечели "Сребърна мечка") - миналата година прекрасният "Ага" на Милко Лазаров бе първият ни филм в селекцията от 27 години, прожектираха го на закриването.
А пък Захари Бахаров, който заслужава морална критика заради обвързването си с Националната лотария, успява някак да съчетава кариерата си в България с участия в първоразрядни американски продукции. Преди 5 години той игра - също малка роля на руснак - в "Пазители на наследството" редом с двукратния носител на "Оскар" Джордж Клуни, двукратната носителка на "Оскар" Кейт Бланшет, носителите на "Оскар" Мат Деймън и Жан Дюжарден и номинирания за "Оскар" Бил Мъри. По-късно се мерна и в топ сериала на нашето време "Игра на тронове". Няколко години по-рано Христо Шопов и Христо Живков имаха по-значителни роли в "Страстите Христови" на Мел Гибсън - опус с три номинации "Оскар", 600 милиона боксофис и отзвук по целия свят.
А, както казах, не във флагчето е драмата. Пък и жестът не е нов: през 1957 г. на премиерата на "Земя" в Кан Гинка Станчева дефилира по "Кроазет" в национална носия от филма, по идея на съпругата на режисьора Захари Жандов.
